Западът има вековни традиции в победите на медийния фронт. В териториално отношение ситуацията често пъти е съвсем различна

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 10 юли

Изминаха само две седмици от периода на оптимистична превъзбуда, която внезапно бе обзела грантаджийската общност у нас, а и в цяла Европа. Русия май губи войната в Украйна, дроновите удари на Киев по Москва промениха развоя на мача, Путин няма полезен ход… Стигна се дори до абсурдни сравнения – като например войната на САЩ във Виетнам и безславното оттегляне на американците от Далечния Изток. Сякаш няма никаква разлика между това да воюваш на над 15 000 километра от родината си и това да предприемеш експанзия върху територии от твоите покрайнини, които чувстваш ако не непременно исторически (макар че и това е по-скоро вярно, отколкото не), то поне етнически и културно за напълно свои.

Бодряшкият оптимизъм от юни се стопи бързо като бучка лед насред юлска жега. Но имаше своето обяснение –беше не толкова следствие на реални украински успехи на фронта, а просто като част от медийната война срещу Русия. Нея Кремъл сякаш предварително се е примирил, че ще я загуби.

Още от самото начало на тази война беше ясно, че за Западния свят конкретният развой на събитията не е от такова значение, каквото има пропагандното представяне – за пред тамошната, все по-безхаберна, общественост. Брюксел, Лондон и Вашингтон не могат да си позволят да бъдат бити на агитационния фронт, който винаги е бил тяхната най-голяма сила. А дали Украйна ще загуби още някой-друг свой град, още стотина квадратни километра и още десетки хиляди свои солдати – това касае само клетите украинци и никого другиго…

Впрочем, историята помни и други подобни примери, в които медийната победа е била за едната страна, а реалната – за другата. Не е нужно дори да се връщаме до времената на Сталин и СССР, чието рухване Западът е предричал още от 20-те години на миналия век, но реално просъществуваха десетилетия. Нито да припомняме за Куба на Фидел Кастро, който умря от старост десетилетия след като американската пропаганда чертаеше колапса на цялата островна икономика.

Друг пример – във войната с Финландия от 1939-1940-а Съветският съюз в крайна сметка печели териториите, които иска. Но медийният успех е за многократно по-малката страна, която създава героичен ореол на своята армия. Пропагандният триумф на Финландия е този, който ще подлъже Хитлер да пренебрегне съветския потенциал и да стартира своя план „Барбароса“, чийто краен резултат е добре известен.

Можем да припомним и историята на Испания при Франко, чийто режим след 1945-а бе обявен за политически труп – изолиран от ООН, подложен на ембарго, описван като „последния фашистки анахронизъм“, обречен да падне под „тежестта на собствената си изолация“… Западната преса неуморно пишеше некролози на франкизма през 50-те и 60-те години. Франко умира в леглото си през 1975-а, след почти четири десетилетия власт. Той просто контролираше армията, полицията и територията – реалностите, които решават съдбата на държавите, а не международния имидж и медийните присъди. А от един момент нататък стана и „антикомунистически съюзник“, което се оказа по-важно от това, че е фашист…

Сирия след 2011-а също е близък паралел на днешната ситуация с Русия. От самото начало на въстанието западните медии и анализаторската общност смятаха падането на Асад за въпрос на месеци – „дните му са преброени“ се превърна почти в клише, повтаряно от Барак Обама до куп мастити експерти. Реалността се оказа друга – контролът над ключовите градове, руската военна намеса и иранската логистична закрепиха режима за години наред, докато наративът за неизбежния му крах продължаваше да се тиражира. В края на 2024-а властта на Башар Асад все пак рухна – но не заради натрупан медиен натиск, а заради промяна в материалния баланс: отслабена руска ангажираност заради Украйна, изтощена групировка Хизбула след конфликта с Израел, и офанзива на въоръжена коалиция, която превзе реална територия. Казано другояче – и тази война беше спечелена на самия терен, а не в медийното пространство и в публикациите на „Дойче веле“ и „Свободна Европа“…

А какво да кажем за Беларус и Лукашенко след протестите срещу него от 2020-а заради преизбирането на дългогодишния диктатор? Западните медии ежедневно предричаха неговото падане – стотици хиляди хора по улиците, стачки в държавните заводи, загуба на легитимност дори сред част от собствения апарат… Лукашенко обаче остана на власт, защото контролираше силовите министерства и получи достатъчна руска подкрепа. Медийният наратив за „последните дни“ постепенно изчезна от заглавията, без режимът реално да се промени. Днес управникът от Минск дори е свързван с надеждите на Зеленски да се даде отпор на Путин и да бъдат осуетени евентуални нови атаки към Киев от беларуска територия.

Но да се върнем в наши дни, където Си Ен Ен, Ройтерс и куп храбри български сайтове рисуват картина, коренно различна от фронтовите линии. Руските части продължават да напредват на запад, овладявайки нови населени пунктове и създавайки необратими териториални промени в Донбас. Вярно е, че настъплението е забавено и значително оскъпено заради масираните украински атаки с дронове върху руска инфраструктура. Но в подобна „война на изтощение“ времето работи в полза на Русия, а не на Украйна. Москва може да си позволи цена в ресурси и човешка сила, каквато Киев все по-трудно ще смогва да плаща. Ще започне да внася бензин от Индия и Беларус, ще промени тактиката на бойните действия, ще нагоди противовъздушната си отбрана спрямо новите реалности, ще увеличи ударите по украинския тил, които са много по-масирани и болезнени, ще привлече нови войници… Но няма да се върне обратно от градовете и териториите, които превзема.

Медийният наратив „украинците удържат фронта, което дефакто е победа“ е изцяло погрешен, стъпил върху фалшива основа. Реално всеки изминал ден и всяка седмица, в която фронтът не се движи към Москва, а в обратната посока, носи огромни загуби на Киев и на всичките му съюзници, и те все по-трудно могат да се компенсират. Надеждите, че на Путин е даден някакъв „краен срок“ за окончателна победа, и часовникът тиктака в негова вреда, са типичен пример за пожелателно мислене, с което западният свят се храни от години. Единственото вярно нещо в този наратив е, че руското общество е значително по-разглезено и нетолерантно към въздушни атаки и диверсии, отколкото украинското. Да, там се надига силен гняв, на какъвто хората от другата страна на фронта вече сякаш не са способни. Но доколко може да е утеха за Киев фактът, че руснаците много по-болезнено приемат всеки удар върху бензиностанция? Това нищо не променя – няма да свали Путин от власт и да го замени с Гари Каспаров, няма да прибере руската армия от фронта, нито ще опразни построени наново градове като Мариупол, за да се върнат азовците в тях.

Показателни са и обявените през последната седмица задължителни евакуации на украинско население – не само от Краматорск и Славянск (последните незавладени градове от Донбас, пътят към които вече е открит), но и в области като Харков и Суми. Не защото руска армия ще влезе там всеки момент, а за да се освобождават места за настаняване на украински войници, които ще отбраняват преместващия се още на запад фронт.

Какъвто и напредък да има Украйна в технологично отношение, подпомагана от Щатите и Европа, той не може да компенсира все по-отслабващия човешки ресурс. И това го разбират всички, включително и медийните пропагандатори, които иначе не спират да изливат заклинания и пожелателно мислене. Просто това им е работата, те водят войната, за която им се плаща, и която обикновено печелят с лекота.

Колкото и дълго да продължи този конфликт, изходът от него е ясен, и той ще бъде асиметричен. Русия ще се настани в териториите, които смята за свои (вече и по конституция след проведени референдуми), а Украйна ще остане само „морален победител“, печелейки на агитационния фронт. Да се готвим отсега за заглавия като „Киев удържа Харков“, „Зеленски не отстъпи Суми“, „Днепър няма да бъде руzzки“, „Путин отблъснат при Чернигов и Николаев“.

Каквото и да постигне Москва във войната, наречена от нея „специална операция“, едно е сигурно – Западът, част от който сме и ние, няма да го знае. Той ще си е заровил главата в пясъка, а грантовете към сайтовете няма да спират.