„Денят на бащата“ тръгна по БНТ почти тихомълком, но впечатлява с реалистичен сценарий и силна актьорска игра – поне засега
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 22 февруари
Рекламите на новия български сериал „Денят на бащата“ не бяха нито много, нито хубави. Трейлърът, който БНТ въртеше седмица-две преди премиерното излъчване този понеделник, си беше даже направо досаден – със зле подбрани моменти и леко подтискащи монолози зад кадър. Пиарът на продукцията се изчерпи с 2-3 интервюта на Захари Бахаров, в които той постоянно обясняваше, как отначало не се виждал в тази роля, но успели да го убедят да я поеме и не съжалил.
Началният час, в който шестте серии ще се извъртят (всеки понеделник и вторник от 22.00) изглежда странен и дори рискован, но всъщност може да се окаже удачен маркетингов ход на БНТ. Така се избягва пряката конкуренция със сапунките и риалити-форматите на Би Ти Ви и Нова, които са прицелени в сходна аудитория. Не толкова заради рекламната кампания, колкото заради интригуващото актьорско присъствие (Бахаров и Александър Сано са любимци на дамската публика още от „Под прикритие“), в понеделник на БНТ1 превключиха доста зрителки, които иначе нямат навика да гледат държавната телевизия, и си доставиха удоволствието да гледат филм необезпокоявани от гигантски рекламни блокове.
За учудване на много от тях, както и на моя милост, „Денят на бащата“ се оказа изненадващо балансиран продукт на телевизионното кино, в който нито един компонент не отстъпва на останалите. Сценарият (дело на тричленен екип, вече понатрупал доста опит в този занаят), провокира интерес и създава напрежение още от първите минути. Диалогът е автентичен и не дразни с излишна декларативност и театралничене, което иначе е често срещан проблем в родните сериали. Сюжетът е базиран на действителни истории, почерпени от организации, които се занимават с проблемите на „споделеното родителство“ и възпитаването на детето в дух на неприязън към отсъстващия баща.
В допълнение към това филмът е чудесно заснет от оператора Александър Станишев. Режисьорът Павел Г. Веснаков, който стои и зад повечето епизоди на „Откраднат живот“, с негова помощ тук налага по-кинематографичен стил. В една по-съкратена версия „Денят на бащата“ би стоял чудесно и на голям екран.
Актьорската игра? Захари Бахаров е cast against type – термин, с който се обозначава поставянето на актьор в нетипичен за характера му персонаж. Можем да дадем няколко холивудски примера за нещо подобно – Робин Уилиямс като убиец-психопат в „Инсомния“, Силвестър Сталоун като наивно до малоумие ченге в „Копленд“, Дуайт Йоакам като зъл алкохолик в „Бръсначът“, Том Круз като безскрупулен социопат в „Съучастникът“. Ако някой е имал съмнения дали Захари ще се справи с ролята на съпруг и баща, внезапно връхлетян от развод с ескалиращ драматизъм, вече не бива да ги има. Изпълнението му е нюансирано и проникновено, без актьорът да изневерява на типичния си, леко „тарикатски“ маниер на говорене. Срещу него Весела Бабинова разгръща целия си потенциал, за който загатна още с дебютната си роля във „Вездесъщият“. На моменти е свръхемоционална и сякаш излишно драматизира, но кой зрител с ръка на сърцето би отрекъл, че и в живота много жени не се държат именно така?
Изненадващо убедителна поддържаща роля прави и манекенката Глория Петкова (да, същата от VIP Brother 2016) като приятелка на главната героиня, която уж е добронамерена, но всъщност я насъсква все повече и повече. Образът на Александър Сано е леко суховат и схематичен, но поне не дразни с присъствието си и не се опитва да „открадне шоуто“ на останалите действащи лица. Добро включване прави и Свежен Младенов (актьорът от рекламата „Аууууу, ауууу-то.BG“) в ролята на врял и кипял в крамолите между съпрузи бракоразводен адвокат.
Ако все пак трябва да се търси някакъв недостатък на филма, който му пречи да намери още по-широка аудитория и ефективност, това е липсата на хумор в сценария. Колкото и драматична и сериозна да е третираната тематика, една по-находчива драматургия би могла да я направи по-лесносмилаема с някой-друг лаф или скеч, поднасяни на място и с мярка. Но дори и в този си вид „Денят на бащата“ е гледаем, вдъхващ доверие или най-малкото с нищо не дразнещ телевизионен продукт. А такива все още ни сполетяват изключително рядко.
„Мен винаги ме карате да броя до десет. Защо и вие не броите?“. Тази реплика на детето-актьор Патрик Шон Хесън, отправена към разделящите се негови родители, е като квинтесенция на случващото се на екрана. Сериалът нагледно показва колко лесно и колко често в живота се получава „от нищо нещо“, как омразата между двама души, които доскоро са живели в хармония, може да избухне внезапно и почти безпричинно, а после да бъде подклаждана от приятели, предразсъдъци и закостенели обществени порядки.
Началните и финалните надписи преминават под звуците на балада на Стефан Вълдобрев – „Тази песен не е за любов“. Тя придава допълнителна меланхолия на показаното на екрана. Но като цяло, под целия този драматизъм, нихилизъм и разрастващо се като епидемия отчуждение, от „Денят на бащата“ лъха хуманизъм и неугаснала, пулсираща любов. Дано не ни разочарова и в оставащите четири серии.
Георги Неделчев - коментари и други неща 