(Почти) Справедливи оскари

on

„Зелената книга“ триумфира заслужено, но Глен Клоуз за пореден път беше обидно пренебрегната

Green_Book_D_Marinov

91-ата церемония по раздаването на академичните кинонагради „Оскар“ ще остане в историята като една от най-противоречивите на всички времена. Една от малкото, проведени без основен водещ (след отказа на тъмнокожия комик Кевин Харт, който беше сатанизиран заради някакви стари свои анти-гей коментари в социалните мрежи), опитваща хем да привлече по-голяма тв аудитория, хем да отличи по-артистични и полит-коректни филми, които невинаги съвпадат с масовия вкус.

Brian_May_Adam_Lambert
Брайън Мей и Адам Ламбърт по време на откриващото изпълнение с два хита на „Куин“. Същите пяха и на „Герена“ преди две лета.

Зарекли се бяха и да е по-стегната и да приключи в рамките на 3 часа, но отново се проточи доста повече. Пак се бяха постарали в почти всяка категория да има расово разнообразие сред номинираните, но накрая пак стана така, че от тъмнокожата общност останаха недоволни от крайната развръзка.

Режисьорът Спайк Лий, който тази година се надяваше на „Оскар“ ако не за най-добър филм, поне за режисура с„BlacKkKlansman“(в крайна сметка взе статуетка за адаптиран сценарий), толкова се ядосал, когато обявиха „Зелената книга“ за победител в най-важната категория, че станал от мястото си и се опитал да напусне залата. Впоследствие пред свои познати нарекъл решението на академията „неправилно съдийско отсъждане“. Каквото и да се случва в Холивуд, винаги ще има недоволни.

Като цяло пак беше спазено и соломоновското правило „за всекиго по нещо“. По принцип е странно, когато филм №1 не получи статуетка за режисура (тя отиде при Алфонсо Куарон за „Рома“), нито за главна мъжка или женска роля. Все пак бе отличен и за оригиналния си сценарий, написан по действителна история. Но филмът с Виго Мортенсен, в ролята на итало-американска мутра, и Махершала Али, в ролята на тъмнокож пианист, който го назначава за свой шофьор в годините на расовата дискриминация в Щатите, е мигновена класика и реално заслужаваше много повече статуетки. Той третира болезнената тема за сегрегацията и расизма откровено, но и без излишна парадност и ексцесии. Зарежда публиката с положителни емоции, а играта на двамата актьори е спираща дъха. Без да е супер оригинален като сюжет, той е балансиран във всеки компонент, стилен, забавен и мъдър.

Както почти всяка година се случва, и този път българската публика ще види със закъснение филма на 2018-а – почти половин година след световната му премиера и три месеца след появата му в американските кина. Тукашните дистрибутори свикнаха да прилагат този номер – да задържат някои заглавия за седмиците след оскарите, за да могат после да извлекат максимум полза от вдигналия се шум. Междувременно се сърдят, че родният киноман търси алтернативни начини да види филмите преди церемонията, за да бъде зрител с позиция, а не просто сеирджия.

От друга страна пък, ако шедьовър като „Зелената книга“ се беше появил по-рано в мултиплексите, щяха ли достатъчно хора да му обърнат внимание – толкова, колкото заслужава? Едва ли.

Единственият филм, който може би заслужаваше основната статуетка не по-малко от „Зелената книга“, беше „Бохемска рапсодия“ за живота на Фреди Меркюри. Но чувствителната на тема политкоректност и морал киноакадемия просто нямаше как да го допусне – заради обвиненията в секс-тормоз към скандалния режисьор Брайън Сингър, който дори беше отстранен от продукцията малко преди завършването й. Но нямаше как да не бъде увенчана със статуетка невероятната роля като Реми Малек като Фреди, и всеки, който си е мислел, че ще се случи нещо друго в неделната нощ, е бил наивник. Със своята проникновеност, нюансираност и дълбочина тази роля ще се помни дълго и ще остане в историята почти наравно с гениалните изпълнения на покойния певец.

Remi_Malek

Триумфът на „Зелената книга“ с наградите за сценарий и за филм на годината беше тържество на справедливостта. Нито елегантният „Рома“ на режисьор №1 Алфонсо Куарон, нито майсторски режисираният и изигран от актьорите филм на Спайк Лий, нито третото издание на добре познатата история за певеца-алкохолик и начинаещата певица „Роди се звезда“ заслужаваха толкова много най-почетната статуетка.

А присъствието на българин във филма – при това с доста знакова, макар и поддържаща роля – е повод ако не за дебелашка патриотарска гордост, то поне за радост и увереност, че подобни триумфи не са нещо чак толкова непостижимо и за нашата черга. Първото условие за тях е да си човек с положителна енергия и достойнство, а Димитър Маринов показа, че ги притежава.

Но цялата тази соломоновска справедливост на тазгодишните награди отиде на кино в категорията за главна женска роля. Там за пореден път беше пренебрегната една от най-добрите холивудски актриси – Глен Клоуз, която е изиграла емблематични роли във всяко от последните няколко десетилетия. Изявата й в „Съпругата“ (апропо – филм, който заслужаваше и повече номинации) буди само възхищение и преклонение. Актрисата, която взе статуетката вместо нея – Оливия Колман – прави наистина запомнящ се образ във „Фаворитката“, но със сигурност би изиграла по подобен начин и друга роля в някой друг филм в следващите години. Докато за Глен Клоуз едва ли ще има още много такива шансове. Накрая ще я удостоят с някоя почетна статуетка за цялостно творчество – от онези, които актьорите най-много мразят – защото те означават, че Холивуд ги праща в пенсия и едва ли не на смърт.

Колкото до самата церемония – тя беше стилна, на места смешна, другаде трогателна, а понякога и кичозна, но най-вече – разтеглена и скучна. Сред най-обсъжданите моменти стана изпълнението на Лейди Гага и Брадли Купър под носа на топманекенката Ирина Шейк, от която актьорът има дете. На сцената имаше твърде много любов, за да бъде преглътната току-така…

Lady-Gaga-Bradley-Cooper

Самото откриване с „Куин“ и тeхния рок-химн We Will Rock You, с Брайън Мей на китарата, развяващ къдравата си побеляла грива, и с Адам Ламбърт като вокалист на мястото на Фреди Меркюри, който изпя и We are The Champions, беше изненадващо, бравурно и вълнуващо. За нас тук имаше някаква допълнителна утеха в обстоятелството, че тези изпълнения ги гледахме и на стадиона в квартал „Подуяне“ през лятото на 2016-а. Светът вече е едно голямо село – едни и същи хора пеят на „Герена“ и в „Долби тиътър“, българи веят наш трикольор на най-престижната световна сцена, родните хейтъри се пенявят… Какъв е проблемът един ден да произведем и цял филм, достоен за тази церемония? Никакъв, нали?

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s