Няколко извода от музикалната раздяла на десетилетието

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 11 септември

Миналата седмица беше официализирана една новина, за която се шушукаше още от началото на юни – триумфалната победителка в тазгодишната „Евровизия“ Дара се раздели със своя дългогодишен продуцент Саня Армутлиева и нейната издателска компания „Вирджиния рекърдс“. Този факт не прозвуча като някаква сензационна изненада, но хладният и формален тон на прощалното съобщение от певицата остави горчив вкус у публиката.

За всички беше ясно, че след такъв огромен успех за Дара се откриват нови хоризонти. В най-добрия за Армутлиева вариант се очакваше, че тя и новата звезда на европейската поп сцена ще имат коренно различни договорни отношения оттук нататък. Повечето хора бяха убедени, че Дара най-вероятно ще подпише контракт с някоя голяма световна компания, която ще поеме репертоара и кариерата й. Мнозина съзираха и дългата ръка на гръцките продуценти, които имат обща фирма с краля на руската попмузика Филип Киркоров, и чиято е основната заслуга за брилянтното сценично шоу на българката във Виена. Какво странно би имало нашето момиче оттук нататък да реши да работи с тях, или с компания, към която те са я насочили? Нищо, разбира се, да е жива и здрава.

Дара обаче предпочете безжалостна и хладнокръвна раздяла с фирмата, която на практика я създаде, без успоредно с това да анонсира никакъв контракт с по-значима марка. Казано накратко – избра мъжа си и неговата новорегистрирана агенция за свой шеф вместо досегашния си къдрокос деспот от „Вирджиния рекърдс“. Пожела да не дели приходите с никого и сама да решава в какво, кога и къде да инвестира, за да върви напред.

В света на шоубизнеса раздялата между артист и продуцентска компания обикновено се интерпретира като акт на освобождение. Край на контрола, начало на нова творческа ера и автентичност… Възниква обаче един голям въпрос: какво остава, когато зад артиста вече не стои добре смазана машина – бюджет, творчески екипи за песни и клипове, международна дистрибуция, пиар, връзки с радиостанции и тв канали?

На международната сцена много рядко напускането на голямата компания е раждало нова легенда и е водило до по-голям възход. Сещаме се за примери като Джордж Майкъл и неговата легендарна битка с гиганта „Сони мюзик“ след триумфалния му пробив с Faith. Съдебното дело срещу компанията от 90-те се превърна в символ на артистичната съпротива срещу дългите договори и корпоративния контрол. Ангелогласният певец тогава спечели много симпатии като човек, но загуби темпо като звезда от голямата сцена. Новото десетилетие му донесе не по-малко талантливи албуми, но с далеч по-малък комерсиален успех.

Друг музикален гений – Принс – стигна дотам да се откаже от името си, само и само да не „играе по свирката“ на „Уорнър“, с които имаше дългогодишен обвързващ договор, включващ и правата върху записите му. След като се освободи от голямата корпорация, той произведе огромно количество музика, но тя мъчително трудно достигаше до широката публика, а за успехи като този на Purple Rain и дума не може да става. Принс спечели битката за образа си на независим творец, но загуби ефекта на голямата поп машина. Геният му не изчезна от световната сцена, но гласът му далеч не беше толкова могъщ, колкото преди…

Има и обратни примери – за това, как един изпълнител може да се радва на дългогодишен успех, ако е достатъчно умен, за да се възползва от опитните продуценти зад гърба си. Такъв е случаят с Лейди Гага, която никой не свързва нито с уникален глас, нито със спираща дъха визия и сценично присъствие. Тя е преди всичко проект – майсторски написан репертоар, звук, костюми, хореография, шоу, скандал, клипове. Изцяло плод на продуцентска стратегия и безпогрешно чувство за правилен момент и място.

Друга, по-млада поп-звезда, е по-съвременната версия на същата формула – косоварката Дуа Липа. И при нея липсва митологията за самотния гений, който страда под чепика на индустрията. Налице е точно обратното – дисциплинирана, професионално управлявана поп архитектура. Звукът ѝ е внимателно избран, ретро-диско естетиката е универсално приемана, хореографията е част от марката, визуалният стил е устойчив, а песните ѝ звучат така, сякаш са минали през много филтри, преди да стигнат до публиката.

При целия очевиден талант и на Лейди Гага, и на Дуа Липа, е трудно да си представим как те биха били същите звезди, излизайки от сянката на всемогъщите корпорации зад тях.

Тук изплува още един пример – от гениалния Гьоте и неговата балада „Чиракът магьосник“ от края на XVIII век, която по-късно ще бъде претворена и във филм на „Дисни“ с Мики Маус. Това е прочутата сцена с метлите, които носят вода и наводняват стаята. Стар магьосник има чирак, който с години му помага в работилницата – включително с досадното задължение да носи вода с кофи. Един ден магьосникът излиза и чиракът, останал сам, решава да си спести труда: той е гледал стотици пъти как майсторът произнася заклинание, което съживява метлата. Решава, че е знае достатъчно, за да го направи и сам.

„Ех, останах най-накрая сам без стария магесник!

С духовете както зная ще се разпореждам днеска.

Много чудесии съм видял и знам –

всичките магии ще опитам сам!…“

Заклинанието наистина проработва – метлата се съживява, взима кофа и започва да носи вода. Проблемът е, че чиракът е запомнил само стартовата формула, но не и онази, с която магията се спира. Метлата не спира да носи вода, дори когато стаята вече е наводнена. В паниката си той посяга към брадва и разцепва метлата на две, но само удвоява проблема: вече са две метлите, носещи вода… Хаосът приключва едва когато старият магьосник се завръща и с една дума въвежда ред. После смъмря чирака, задето е посегнал към нещо, чиято сила и граници не разбира…

Днес Дара прилича именно на този чирак. Неоспорим факт е, че каквито и продуценти да стояха зад нея във Виена, без нейния певчески и артистичен талант, без подвижното й лице и овладени танцови движения, никаква победа на „Евровизия“ нямаше да има. Но също толкова вярно е и че без хората зад гърба й същата „Бангаранга“, изпълнявана цяло лято по български сцени срещу огромен хонорар, вече изглежда някак си семпло, евтино и провинциално.

Да си повярва, че може да има нови подобни успехи, борейки се за тях съвсем сама, докато на касата стои съпругът й и прибира пачките, е изненадващ наивитет за артист с над 10-годишна кариера. Да приема, че продуцентът, който я е превърнал от симпатичен финалист в тв шоуто „Х Фактор“ в една от най-големите български попзвезди, прибира незаслужено част от нейните заработени с пот на челото хонорари, е нищо по-малко от глупост. Тя не е само български патент, но тук вирее и избуява в особено големи мащаби.

Индивидуализмът винаги е бил едновременно добродетел, но и порок за балканския човек. Ние тук никога не сме вярвали в колективното начало, в синхрона и общото усилие. Всеки е убеден, че е уникален и неповторим, и че някой друг го „муфти“, без да допринася с нищо за успехите му. Затова и примерът с Дара и Саня излиза отвъд рамките на поредния скандал в шоубизнеса – той е емблема за цялата ни несъстоятелност като общество и нация.

В нашата среда майсторът винаги изглежда като експлоататор, докато чиракът не остане сам пред наводнената стая. Тогава става ясно, че знанието не е в това да повториш едно заклинание, а да знаеш и кога и как да го спреш. И че най-скъпият урок в шоубизнеса не е как да станеш звезда, а как да понесеш факта, че не си единственият неин създател.