Няколко извода от музикалната раздяла на десетилетието
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 11 септември
Миналата седмица беше официализирана една новина, за която се шушукаше още от началото на юни – триумфалната победителка в тазгодишната „Евровизия“ Дара се раздели със своя дългогодишен продуцент Саня Армутлиева и нейната издателска компания „Вирджиния рекърдс“. Този факт не прозвуча като някаква сензационна изненада, но хладният и формален тон на прощалното съобщение от певицата остави горчив вкус у публиката.
За всички беше ясно, че след такъв огромен успех за Дара се откриват нови хоризонти. В най-добрия за Армутлиева вариант се очакваше, че тя и новата звезда на европейската поп сцена ще имат коренно различни договорни отношения оттук нататък. Повечето хора бяха убедени, че Дара най-вероятно ще подпише контракт с някоя голяма световна компания, която ще поеме репертоара и кариерата й. Мнозина съзираха и дългата ръка на гръцките продуценти, които имат обща фирма с краля на руската попмузика Филип Киркоров, и чиято е основната заслуга за брилянтното сценично шоу на българката във Виена. Какво странно би имало нашето момиче оттук нататък да реши да работи с тях, или с компания, към която те са я насочили? Нищо, разбира се, да е жива и здрава.
Дара обаче предпочете безжалостна и хладнокръвна раздяла с фирмата, която на практика я създаде, без успоредно с това да анонсира никакъв контракт с по-значима марка. Казано накратко – избра мъжа си и неговата новорегистрирана агенция за свой шеф вместо досегашния си къдрокос деспот от „Вирджиния рекърдс“. Пожела да не дели приходите с никого и сама да решава в какво, кога и къде да инвестира, за да върви напред.
В света на шоубизнеса раздялата между артист и продуцентска компания обикновено се интерпретира като акт на освобождение. Край на контрола, начало на нова творческа ера и автентичност… Възниква обаче един голям въпрос: какво остава, когато зад артиста вече не стои добре смазана машина – бюджет, творчески екипи за песни и клипове, международна дистрибуция, пиар, връзки с радиостанции и тв канали?
На международната сцена много рядко напускането на голямата компания е раждало нова легенда и е водило до по-голям възход. Сещаме се за примери като Джордж Майкъл и неговата легендарна битка с гиганта „Сони мюзик“ след триумфалния му пробив с Faith. Съдебното дело срещу компанията от 90-те се превърна в символ на артистичната съпротива срещу дългите договори и корпоративния контрол. Ангелогласният певец тогава спечели много симпатии като човек, но загуби темпо като звезда от голямата сцена. Новото десетилетие му донесе не по-малко талантливи албуми, но с далеч по-малък комерсиален успех.
Друг музикален гений – Принс – стигна дотам да се откаже от името си, само и само да не „играе по свирката“ на „Уорнър“, с които имаше дългогодишен обвързващ договор, включващ и правата върху записите му. След като се освободи от голямата корпорация, той произведе огромно количество музика, но тя мъчително трудно достигаше до широката публика, а за успехи като този на Purple Rain и дума не може да става. Принс спечели битката за образа си на независим творец, но загуби ефекта на голямата поп машина. Геният му не изчезна от световната сцена, но гласът му далеч не беше толкова могъщ, колкото преди…
Има и обратни примери – за това, как един изпълнител може да се радва на дългогодишен успех, ако е достатъчно умен, за да се възползва от опитните продуценти зад гърба си. Такъв е случаят с Лейди Гага, която никой не свързва нито с уникален глас, нито със спираща дъха визия и сценично присъствие. Тя е преди всичко проект – майсторски написан репертоар, звук, костюми, хореография, шоу, скандал, клипове. Изцяло плод на продуцентска стратегия и безпогрешно чувство за правилен момент и място.
Друга, по-млада поп-звезда, е по-съвременната версия на същата формула – косоварката Дуа Липа. И при нея липсва митологията за самотния гений, който страда под чепика на индустрията. Налице е точно обратното – дисциплинирана, професионално управлявана поп архитектура. Звукът ѝ е внимателно избран, ретро-диско естетиката е универсално приемана, хореографията е част от марката, визуалният стил е устойчив, а песните ѝ звучат така, сякаш са минали през много филтри, преди да стигнат до публиката.
При целия очевиден талант и на Лейди Гага, и на Дуа Липа, е трудно да си представим как те биха били същите звезди, излизайки от сянката на всемогъщите корпорации зад тях.
Тук изплува още един пример – от гениалния Гьоте и неговата балада „Чиракът магьосник“ от края на XVIII век, която по-късно ще бъде претворена и във филм на „Дисни“ с Мики Маус. Това е прочутата сцена с метлите, които носят вода и наводняват стаята. Стар магьосник има чирак, който с години му помага в работилницата – включително с досадното задължение да носи вода с кофи. Един ден магьосникът излиза и чиракът, останал сам, решава да си спести труда: той е гледал стотици пъти как майсторът произнася заклинание, което съживява метлата. Решава, че е знае достатъчно, за да го направи и сам.
„Ех, останах най-накрая сам без стария магесник!
С духовете както зная ще се разпореждам днеска.
Много чудесии съм видял и знам –
всичките магии ще опитам сам!…“
Заклинанието наистина проработва – метлата се съживява, взима кофа и започва да носи вода. Проблемът е, че чиракът е запомнил само стартовата формула, но не и онази, с която магията се спира. Метлата не спира да носи вода, дори когато стаята вече е наводнена. В паниката си той посяга към брадва и разцепва метлата на две, но само удвоява проблема: вече са две метлите, носещи вода… Хаосът приключва едва когато старият магьосник се завръща и с една дума въвежда ред. После смъмря чирака, задето е посегнал към нещо, чиято сила и граници не разбира…
Днес Дара прилича именно на този чирак. Неоспорим факт е, че каквито и продуценти да стояха зад нея във Виена, без нейния певчески и артистичен талант, без подвижното й лице и овладени танцови движения, никаква победа на „Евровизия“ нямаше да има. Но също толкова вярно е и че без хората зад гърба й същата „Бангаранга“, изпълнявана цяло лято по български сцени срещу огромен хонорар, вече изглежда някак си семпло, евтино и провинциално.
Да си повярва, че може да има нови подобни успехи, борейки се за тях съвсем сама, докато на касата стои съпругът й и прибира пачките, е изненадващ наивитет за артист с над 10-годишна кариера. Да приема, че продуцентът, който я е превърнал от симпатичен финалист в тв шоуто „Х Фактор“ в една от най-големите български попзвезди, прибира незаслужено част от нейните заработени с пот на челото хонорари, е нищо по-малко от глупост. Тя не е само български патент, но тук вирее и избуява в особено големи мащаби.
Индивидуализмът винаги е бил едновременно добродетел, но и порок за балканския човек. Ние тук никога не сме вярвали в колективното начало, в синхрона и общото усилие. Всеки е убеден, че е уникален и неповторим, и че някой друг го „муфти“, без да допринася с нищо за успехите му. Затова и примерът с Дара и Саня излиза отвъд рамките на поредния скандал в шоубизнеса – той е емблема за цялата ни несъстоятелност като общество и нация.
В нашата среда майсторът винаги изглежда като експлоататор, докато чиракът не остане сам пред наводнената стая. Тогава става ясно, че знанието не е в това да повториш едно заклинание, а да знаеш и кога и как да го спреш. И че най-скъпият урок в шоубизнеса не е как да станеш звезда, а как да понесеш факта, че не си единственият неин създател.
…трябва да призная, че да чета статиите Ви на тихия празен плаж по залез и малко след това е удоволствие, което трудно може да се побере в думи, господин Неделчев. Е, отлагам малко коментарите- но плуването все още е с предимство. Дори ако не съм съгласна с написаното от Вас. 🙂
Прочетох статията внимателно. Два пъти. И наистина не разбирам- защо толкова шум за нещо, което се случва всеки ден, постоянно? Това първо. И второ. Щеше ли ВЪОБЩЕ някой да се вълнува от тази раздяла на Дара с продуцентите, ако последната НЕ беше спечелила Евровизия?
Не. Разбира се. В края на краищата истината, както обикновено, е някъде по средата между гледните точки. И също както обикновено- ние тая истина няма да я разберем. В цялост. Или поне не скоро.
Дара, да е жива и здрава, постигна огромен успех. Направи сериозна крачка в кариерата си. Зад този успех стоят доста хора и не мисля, че има някой с три грама акъл, който би отрекъл това. Неразумно е обаче да се отрича и друго- все тая какъв е екипът. Колко е стикован. Колко е подготвен. Колко е страхотен. Ако артистът не струва. Това екипът няма как да го поправи. С думи прости- Армутлиева да не се прави на интересна. Не е направила нищо от добро сърце. Направила го е, водена от бизнес и финансови инстинкти. Тя това работи. Това прави. И сега да се държи в стил „ах, тя ми разби сърцето!“ е смехотворна позьорщина. Казват, Армутлиева нямала сърце. Не знам. Не я познавам. Но мога да направя обосновано предположение, че тази жена не си отваря устата да каже „добър ден“, ако не е калкулирала резултат предварително. Познавам този тип хора. Този тип жени. Работила съм с такива. Ефективни са. Ефикасни. И отчетливо неприятни и лицемерни в много различни смисли и по много различни начини. И, честно казано, именно от дистанцията на професионални впечатления- не съм убедена, че което и да е високо ниво на професионализъм си заслужава да се търпят някои по- особени проявления на личностните характеристики. Егоцентризъм. Арогантност. Токсична властност. Поведение в стил- аз съм центърът на вселената и всички са персонал на великата ми гениална особа. Да, високият професионализъм- и резултатите му- дават някои привилегии, но. Но всичко има граница. Не съм сигурен, че Армутлиева изобщо знае за съществуването на думи като граница, мярка и баланс. Смятам, че тя има право да каже, че заслугите й за тази кариера не са били отчетени справедливо, но съм сигурна също така, че не е безгрешна по отношение на Дара. И двете страни имат основанията си. Така мисля.
Вашата статия ме подсети и за още нещо, господин Неделчев.
Преди доста години, поне 30, поне толкова, по повод поредно участие в Метрополитън един американски журналист попита Пласидо Доминго защо е взел решението да се продуцира сам. Това решение той взима далеч не в началото на кариерата си и далеч не просто така.
И Доминго разказа една история, която и до днес ми изправя косата. Разказа как дълги години е бил представляван от много престижна и много сериозна агенция в света на класическата музика. Където избрали екипа му много внимателно. Което предполагам, е задължително когато имаш в каталога си подобен все пак съществен артист с все по- стремително развиваща се кариера.
Работил с тези хора, с този екип не малко време. И една неделна сутрин, като той в това интервю, не успях да изпея упражненията за разпяване. Не успях да изпея четири прости вокала. А, О, Е, И. От гърлото ми не излезе нищо. И това продължи три дни. В които за щастие нямало ангажименти. Но не бях болен, нямаше ми нищо. Продължи Доминго. Тогава?
И докато седял в една градина и гледал в една точка, изведнъж осъзнал, че в последните три месеца няма НИТО един ден без концерт или спектакъл. А дните, в които е пял и на матинета, и на вечерни спектакли, на генерални репетиции между това, плюс звукозаписни сесии, били над 80% от тези три месаца. Тоест- гласът му просто отказал натоварването. Говорил с този въпросен екип. И продуцент, който го представлявал. Обяснил, че това не може да продължава така. Че трябва да се редуцира броят на ангажиментите, да се осигури повече време за възстановяване. Иначе ще изгуби гласа си. Въпросният „продуцент“ казал: „Ти имаш договор. Работиш за мен. Мога да направя така, че никой повече да не те ангажира. Така че пей. До когато, до тогава. Светът е пълен с чудесни гласове“. Той не назова този „велик продуцент“ поименно. Отказа. И в това интервю, и в последствие. Имам подозрения кой е, но все едно.
Приключил с онзи разговор с едно „добре“. Отишъл в агенцията, платил някакви безумни неустойки, за да прекрати договора моментално. Обяснил в Метрополитън, с които имал договор тогава, че ще изпее всичко договорено, но в коренно различен график. Точните му думи бяха: „Стоях в банята, гледах се в огледалото и разбрах. Че ако искам да имам глас и след двайсет години, аз трябва да контролирам работата на този глас. Не разбирах добре тази работа. Не се научих за два дни. Но единственият ми шанс беше да се продуцирам лично. Сам“.
Онзи изпълнил заканата си. Опитал да му попречи по всякакви възможни начини. Как е приключило всичко и какво се е случило, можем само да гадаем. Но фактът е налице. Той се продуцира сам. Павароти се продуцираше сам. Най- сериозните имена в света на операта рядко работят с агенти повече от три до пет години. И за това има само ЕДНА причина- на продуцента не му пука за теб. Ако не печели пари. Въобще не го интересува добре ли си, зле ли си, какво става. Щом някой е могъл да направи това с Доминго- защо да не го направи с Дара? С когото и да е.
Гена Димитрова разказваше как „импресарии какви ли не“ цели ДЕСЕТ години са я притискали за договори за Турандот. Тя отказвала и отказвала. Само с един аргумент- ще изпея това, когато гласът ми е готов. И това не е сега.
Десет години. Не са я оставили на мира. Не са спрели. Да я притискат. На въпроса как не се е огънала, тя каза: „Не се предават лесно. И знаех, че ако изпея Турандот преди точния момент, приключвам. С всичко. Няма импресарио, който да ме принуди да унищожа гласа си“. Ми няма, ама са се опитали! Десет години.
Та кой знае. Дали и Дара не е била в ситуация да работи повече, отколкото трябва срещу неясно какво.
Дали ще се справи сама и с компанията на съпруга си- времето ще покаже. Едно обаче е сигурно. Дори да не успее, няма да е, защото не е талантлива и работлива. А и без да искам да съм гадна- ако Армутлиева толкова е вярвала в това момиче, защо за толкова години направиха цифром и словом десетина нейни песни? Само питам. Ако между моите студенти има някои изключителен- не чакам десет години, за да го пусна в операционната.
ХаресвамХаресвам
Аз никъде не съм седнал да защитавам Армутлиева и нейния интерес. А и тя е била повече от наясно, че след този триумф няма как да запазят старите отношения. Акцентът в посланието ми е съвсем друг и е фокусиран в цитата от Гьоте. Обяснил съм и защо това е типично балкански феномен, не че го няма и другаде (дал съм и такива примери). Ситуацията е емблематична за начина, по който в България възприемат и своя, и чуждия успех, и това е смисълът да занимавам читателите на вестника с темата. Тя отива далеч отвъд конкретния скандал.
P.S. При Вирджиния рекърдс Дара има общо 2 издадени албума и 26 записани песни. Вие убедена ли сте, че при друг продуцент, или пък без продуцент, би имала повече, и по-качествени? Аз изобщо не съм убеден…
ХаресвамХаресвам
Тук споделям мнението Ви, господин Неделчев. Колкото и да не Ви се вярва, вероятно. Както не веднъж съм казвала- може да имам всички недостатъци на тоя свят. Но се опитвам да съм обективна. Опитвам да съм справедлива. Полагам усилия. Кесаревото- кесарю, нали така. Затова да, съгласна съм- с продуцент, различен от ВР не е никак сигурно, че младата дама би имала този път и тези успехи. Не ставаше дума дали или не защитавате Армутлиева. Аз по- скоро споделих с Вас това, което тази статия провокира у мен като някакъв вид размисли. Само толкова. Просто споделих мнение. Иначе, как да Ви кажа. От моята собствена камбанария на човек, който е бил и от двете страни на уравнението- и този, когото управляват, и този, който взима решенията, за да управлява. Едно нещо мога да кажа с абсолютна сигурност. От личния си опит. Мога да работя с човек, когото не харесвам. Но не мога да работя с човек, когото не уважавам. Колкото до българите и успеха- особено чуждия- това е тема за дисертация. За народопсихологическо изследване. Може пък Вие да го напишете един ден. Или пък аз. 🙂 Виждате ли, ние в тази територия НЕ свързваме успеха с образование, работа, постоянство, дисциплина, целенасочено усилие, личностно развитие. За което вероятно има един тир причини, разбира се. Не говорим смислени или не. Ние тук сме убедени, че успешният мъж е “мутра”, “крадец”, “бандит”, “политически протектиран”, “свързан с кръгове” и т.н. А успешната жена- сещате се. “Успяла” с добре отворени крака и тъй натам. Отказваме да проумеем, просто отказваме, че случаен успех няма. А трайният успех никога не е случаен. А като сложим в картинката и чутовната нашенска завист- всичко става ясно. “Че си запалим кащата, да изгори на кмето плевнико”. Каква поговорка. Чудничка. Тя казва всичко за нас и успеха. Уви. Простете, че съвсем егоистично ще Ви дам пример със себе си, но така ми се вижда честно. Когато се опитах да се върна в България веднага след дипломирането си и първата специализация във Вашингтон, всичките ми преподаватели и в Рим, и в клиниката в САЩ ми казаха едно и също: “Допускаш грешка. Няма да ти се зарадват. Ще ти пречат и ще те мразят, просто защото идваш от чужбина. Само заради това. Няма да им пука какво можеш”. Възмутих се. Обяснявах разпалено, че в България не правим така с образовани и работливи хора! За ЕДНА година в неслучайна столична болница НЕ докоснах пациент. Дори се опитваха да ме карат да нося кафе и да чистя кабинета на шефа си!? Зад гърба си чувах какво ли не. Най- “милото” беше “високомерна чужбинска кифла”. И “любимото” ми. “Стига бе. Толкова е млада. Как така вече има патентован метод за хирургична интервенция!? Някой професор любовник й го е подарил!”. Една година. Толкова ми стигна търпението. Преди да напусна. И да отида на място, където никой нищо не ми дължеше. Но там получих уважение и отношение. Всичко друго ми беше второстепенно. Тъжното е, че малко неща са се променили към по- добро от времето, когато 25+ годишната аз един ден просто хвана Терминал 2. Нямам отношение към тоя селски събор Евровизия. Тоест, имам- иронично. Обаче се радвам за Дара. Защото това е български успех. Ще чуят за нас с нещо добро. Тя е талантлива, енергична, усмихната. Една симпатична млада България. И като играе някъде ЦСКА, пак съм за тях- нищо, че съм си левскарче. Защото е български отбор. Но…малцина от нас сме способни да проумеем, че успехът на един, двама, сто хиляди българи е успех за всички ни в някакъв смисъл. Но и обратното е вярно. Не е задължително всеки български успех да е със знак плюс. Преди време, когато Бакалова се снима в онова безумие Борат, една приятелка ми каза, че съм “завистлива леля”, защото хейтя Бакалова. Ами не. Не съм казала нищо за нея. Казах, че филмът е потресаваща боза. Повтарям го. Момичето да е живо и здраво, очевидно е талантливо. Не мога да преценя- аз от кино не разбирам, обикновен зрител съм. Обожавам Лиъм Нийсън, но ако се снима в някоя отявлена тъпотия… Може да не съм права, но мисля, че успехът показва истинската същност на човека. А нищетата- истинската сила на характера му. Или липсата на този характер. В България битува и една друга мантра, която лично мен ме ядосва наистина. ” Дипломата няма значение”. Така ли? А какво има? Сам да си “преценяш”? Да “бъдеш себе си”? И да разполагаш с цял щаб за кампания, но ВЪПРЕКИ това да напишеш грешен слоган на тая същата кампания? И това за бъде забелязано от ЕДИН журналист!? ЕДИН. Сериозно ли. Е, поне един го публикува и обясни грешката. Докато не проумеем, че успехът не е фиш от тотото и билет от лотарията, няма да стане. И винаги ще плюем по такива като Дара. Уви.
ХаресвамХаресвам