За падението на Кобрата, хейтърите и патриотизма

Кратки народопсихологически размисли след една болезнена загуба

 ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ списание „Биограф“, декември 2014

Досега не е имало спортна загуба, която нацията да е приемала толкова физически и толкова болезнено.

В това списание за Кубрат Пулев можем да кажем само добро – и то не защото е една от личностите на 38-те ни досегашни корици. Дори само заради това, че достигна до световен финал в един от водещите, най-популярни и мъжествени спортове, Кобрата ще бъде запомнен като един от големите българи на всички времена.

Загубата срещу Кличко беше приета болезнено от цялата нация. Досега ни разгромяваха и разочароваха или в колективни спортове като футбол и волейбол, или в такива като тенис, лека атлетика, щанги. За пръв път обаче усетихме болката така физически, така директно. Все едно ни проснаха на пода нас самите.

Но още по-болезнени неща се случиха след това. Обществените реакции след поражението бяха или грозно нихилистични или нелепо патриотарски и дръзки. Жалка картинка.

Мен лично поведението на Кубрат ме разочарова. Опитвам се да го оправдая със състоянието, в което се намираш, след като си изтърпял подобни удари. Нормално е в такъв шок да нямаш реалистична представа какво точно се е случило. Нормално е да демонстрираш дързост и оптимизъм по инерция, да се държиш все едно си спечелил, а не си бил разгромен.

И въпреки това думите по адрес на Кличко в изявленията, които даде, не бяха спортсменски, не бяха достойни. Каквито и оправдания да имаш, колкото и да е била на твоя страна спортната правда, след подобно поражение можеш да кажеш една добра дума за съперника си – така, както намери начин да го направи украинецът. Бодряшкият оптимизъм на Пулев, демонстриран в интервю на лош английски пред международни телевизии, беше почти по байганьовски срамен. А тези, които го защитават и се гордеят с него напук на всичко, са не псевдо-патриоти и са не по-малко смешни.

Но не по-малко срамна е стръвта, с която толкова хора се нахвърлиха върху Кубрат – във форуми, социални мрежи, по медии и кафенета. Сякаш само това са чакали – да загуби, за да го подхванат и да му се подиграват. Този типично български нихилизъм, тази склонност при първа възможност да се обръщаме срещу малцината си успешни сънародници, са ужасяващи и именно в тях се корени провалът ни като модерна нация. Ако продължаваме да изтикваме на преден план само скромността като своя добродетел, ако се държим като жаби, които си знаят гьола и не смеят да излязат от него, няма никога да излезем извън тясната българска черджица, на която сме се свили. Може би пък именно дързостта и нахалството на разгромения Кубрат са онези качества, които ни липсват масово – за да сме по-смели, за да гледаме по-нависоко, за да мечтаем по-наедро.

Поведението на Пулев може и да не заслужава чак бурни аплодисменти, но определено не е и нещо, което трябва да предизвиква толкова енергично и демонстративно заклеймяване. Най-малкото защото повечето хора, които хвърлят камък срещу него, изобщо не са сигурни че притежават и една стотна от качествата и добродетелите, които е доказал че притежава този мъж.

Така че в крайна сметка не е ясно от кое да се срамуваме повече – от загубата ли, от начина, по който я прие победеният, или от начина, по който реагира половината ни общество.

Троен повод за срам. Дали изобщо заслужаваме да имаме боксьори, които играят мачове за световната професионална титла? Заслужаваме ли да имаме и тенисист в световния Топ 10? Как въобще са се откроили мъже като Кубрат и Григор измежду такава нация от дребни и злобни душички?

One Comment Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s