Време е да се похвалим, оплаквайки се

И да се оплачем, хвалейки се. Любимият ни национален спорт тези дни.

„- Как прекарахте празниците – добре или както предполагам? – Точно както предполагаш…“.

„Остави се, направихме се на мармалад още в 8 часа. А вие?“. „- Ами мен още ме боли главата от алкохола, който погълнах, пък за другите не знам“.

„- Втори ден имам тежко разтройство, чувствам се ужасно!“. „- А мене питаш ли ме, не съм спал три дни, кога ще си почина – нямам представа…“.

Това е най-често дочуваният диалог около Коледа. Около Великден ще е същото. Въобще – покрай всяко натрупване на празници и почивни дни.

Българинът че не умее да живее както трябва – това е ясно. Но и не знае да се хвали като хората. Затова и в редките случаи, когато наистина го прави, това се приема с раздразнение. Някак си у нас не е прието да виждаш щастливи хора насреща си и да не слушаш за никакви техни проблеми. Свикнали сме повече да се оплакваме, когато ни питат как живеем.

Но кое е по-лошото? По-лошото е, че това не е просто следствие от глупостта да си прекарваме времето идиотски, а се превръща в самоцел. Вече е въпрос на чест да извършиш неща, от които после на воля да се оплачеш. Иначе не си празнувал както е прието.

Препиването е само едно от тях. Преяждането е другият най-редовен рецидив. Все по-често срещам и хора, които се дрогират само за да разказват за това – и то отново най-вече за да се оплачат. На практика поне половината от митологията на чревоугодничеството, алкохолизма и наркоманията се състои в това впоследствие да се обсъждат страданията, които те са породили. Как не срещнах поне един човек, който да опише върховното удоволствие от питието, храната или наркотика, които е употребил, и да не се жалва от последиците?

Върховна простотия. Да се наливаш с алкохол само за да се почувстваш пияно животно като всички останали наоколо и да нямаш търпение да започнеш да се самосъжаляваш. Да се надрусаш с някакви съмнителни хапчета или не по-малко съмнителен прах, само и само за да парадираш с идиотския си поглед и да си придаваш важност, че си от „елита“, който ходи групово до тоалетната. Да се натъпчеш с какво ли не, единствено защото си попаднал някъде, където готвят вкусно и си се почувствал длъжен да не оставиш нищо в чиниите. Даже и да допуснем, че за известно време ще изпитваш удоволствие от тези три действия, то е несравнимо по-кратко и нищожно в сравнение с кефа след това да се оплачеш от тях. И да откриеш, че не си единственият такъв страдалец.

Отделно от това, все по-често попадам на хора, които се оплакват от работата си. Журналисти, които не харесват медиите, в които работят. Продавачки, които се отвращават от стоките, които предлагат. Музиканти, които се учудват, че някой знае и харесва песните им.

Това е някаква ужасна българска зараза. Опитвам се всячески да се опазя от нея. Често пъти срещам недоумение в погледите, когато казвам, че не изпитвам нужда да се дрогирам, че пия само за удоволствие и то рядко, че преяждането не ми е в списъка на предпочитаните наслади. Че си харесвам работата и се гордея с нея, но и  че обичам да спя по 6-8 часа на денонощие, а не да ходя като сомнамбул и да занимавам всеки срещнат с умората и неадекватността си.

Но все по-често се чувствам гузен заради всичко това. Имам угризения, задето не се оплаквам като повечето хора. Направо си мисля, че съм някакъв луд.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s