Българските медии са обсебени от манията да отразяват бедствия и нещастия, независимо в коя точка на планетата

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 8 май

Тези дни българското медийно пространство е болно от непалски синдром. Така можем да кръстим манията да се отразява опустошителното земетресение в средноазиатската държава и да се търси на всяка цена българска връзка в него. Преди непалския, разбира се, имахме и други такива синдроми. Почти непрекъснато е налице някаква трагедия или драма, която господства приоритетно в дневния ред на всяка телевизия. Ако има и един ден, в който такава отсъства, това е направо притеснително за дежурните редактори. Как така ще пълним емисиите само с положителни новини?

Най-фрапиращ бе непалският синдром в едно от иначе най-приятните предавания в ефира – предиобедния блок на bTV с Деси Стоянова и Сашо Кадиев. Там преобладаващата енергия винаги е позитивна, а гледните точки към повечето теми са хем оригинални, хем с нужната доза спокойствие и оптимизъм. След земетресението обаче даже и там се почувстваха длъжни да ни цакат с непалската карта до дупка.
Включване по телефона на български алпинист от непалската столица Катманду. Сашо Кадиев обявява това с треперещ от вълнение глас. Публиката се настройва да чуе смразяващи кръвта разкрития за пострадали българи. Оказва се, че сведения за такива няма. „Имате ли приятели сред жертвите или пострадалите?“. Не, нямам познати сред тях, не съм чул за потърпевши българи, отговаря нашия алпинист. „А сред пострадалите чужденци нямате ли познати?“, почти разочаровано продължава разпита симпатичният Сашо. Не, и сред тях нямам, отвръща българинът оттатък. „Вие бяхте много близо до епицентъра на труса, когато той се случи, нали?“. Не, всъщност ние бяхме по-далеч от епицентъра на земетресението, за пореден път го разочарова планинарят. Тук вече интервюто, планирано като медийна драма, започва повече да прилича на комедия или пародия. Скоро българският алпинист е изключен от ефира, защото не е в състояние да предложи нищо стресиращо на телевизията. Съответно – не й е нужен повече.

В подобна ситуация е и друг наш планинар, гостуващ в студио на БНТ през уикенда. И от него се опитват всячески да измъкнат някаква трагедия или поне малка драма. Гордеят се, че са осигурили присъствието на човек, който може да разказва за Непал от първо лице. От ефира обаче струи почти съжаление, че той не е сред пострадалите и не може с личната си драма да осмисли разговора и да го превърне в поредната сензация. Самият той се чуди дали да се радва, че му е отделено такова медийно внимание, или да се ядосва, че въпросите, които му задават, се въртят единствено около земетръса.
Иначе българските алпинисти, които принципно имат трайно присъствие в хималайски и други експедиции, далеч не са толкова търсени гости в телевизионните студиа. От тяхното ежедневие и евентуални съпътстващи го драми националният ефир рядко се интересува. Сега обаче е друго, сега те са по-важни отвсякога.

Също толкова важни бяха и българите на борда на запалилия се гръцки ферибот край италианския бряг в края на миналата година. Броени часове след драмата, застрашила живота на стотици хора, наш микрофон вече е тикнат пред устата на една от спасените пътнички, която разказва свои версии за случилото се. Пред телевизора зрителят се чуди дали да се тревожи, че на кораба са се оказали и наши сънародници, които е можело да загинат, или да се радва, че по този начин сме си гарантирали медийни разкази от първо лице за нещо, попаднало в световните новини.
Тук не става въпрос да омаловажаваме и едната, и другата трагедия, както и всички други, за които е ставало или тепърва ще става дума в медийното пространство. Проблемът е в онзи добре познат наш комплекс за малоценност, който поражда подобна перверзна радост от наличието на световна трагедия с българско участие. Ми така де, едно е да разказваш за земетресение в Непал просто така, заради самата трагедия, отнела живота на хиляди хора и върнали икономиката на цялата държава с десетилетие назад. Съвсем друго за нашия пишман телевизионер е ако може да пречупи това през българска призма, която да нагнети и многократно увеличи драматизма. Едно е да пуснеш репортаж за запалил се ферибот в Адриатика, съвсем друго – да пуснеш родна реч в тревожно кресчендо, описваща подробности от евакуацията на пасажерите.

Но само това да е проблемът. В българското медийно пространство трагедиите по принцип са си любима тема, независимо в коя точка на света се случват. Честа практика е уточняването, че не става дума за наши сънародници, а за жители на далечна страна, да се поставя чак накрая на новинарския лийд. Това се прави масово и в телевизии, и в радиостанции, и в уебсайтове, жадни за някой друг клик повече.
„Баща закла синовете си и се самоуби“, „Изверг застреля четирима в кинотеатър“, „Учител изнасили своя ученичка и избяга“ и т.н. и т.н. Това са примерни заглавия или уводни изречения от новини, които карат всеки човек да настръхне. Едва когато са привлекли вниманието ни и инжектирали в нас онази задължителна дневна доза стрес, могат да благоволят да уточнят, че става дума я за дълбоката американска провинция, я за Филипините, руската тундра или друга далечна губерния. А е редно да е точно обратното. Когато се съобщава за някаква трагедия или драма, мястото на събитието е най-важният аспект в новината. То трябва да присъства в една от първите думи, а не чак накрая на изречението или в следващото.

Жалкото е, че подобна проба нискоразрядна журналистика господства не само из множащите се непрекъснато новинарски сайтове или вестници-малотиражки, но и в националния ефир, където уж се предполага, че редакторите минават през някакво елементарно обучение и спазват професионални канони и етика. Но кой ти гледа такива неща у нас – по-важно е публиката да се шашка и да се поддържа рейтинг с цената на всичко.

В един от най-силните филми на миналата година – „Лешоядът“, Джейк Гиленхол играе ролята на тв репортер, който продава драматични репортажи на парче. Скоро алчността му да изкара някой лев, докопвайки се пръв до катастрофа или убийство стига дотам, че да стане инициатор или съучастник за такива. Звучи абсурдно, като черен хумор от арт-филм, но всъщост е толкова реалистично и стряскащо, че чак могат да те побият тръпки. Всеки, който е малко по-навътре в медийното пространство у нас вече с право може да се запита – ако един ден се окаже, че няма никакви драматични новини за съобщаване, дали няма да започнат да ги провокират нарочно?