За прогнозиране на оскари е още рано, а и повечето филми, спрягани за основни кандидати, все още не съм ги гледал. Тук ще изредя само заглавията, които оставиха най-траен спомен и породиха най-много размисли и емоции у мен през отиващата си година. Ще ги степенувам не по хронология, а по важност. Случайно или не, всеки от тях освен с всичко друго се отличава и с много въздействаща музика.

Първи измежду всички е „Сикарио“ на Денис Вилньов, който вече се очертава като един от любимите ми режисьори. Сценарий, режисура, монтаж, гениална операторска работа и невероятно актьорско присъствие на Бенисио Дел Торо. Плюс уникален саундтрак от исландеца Йохан Йохансон.

Следващ в списъка е „Лудия Макс: Пътят на яростта“ на 70-годишния австралиец Джордж Милър. Забележителен филм – не само във визуално отношение, но и най-вече като атмосфера и особено чувство за хумор. Тук на практика нито един герой не е изцяло положителен и нито един – изцяло отрицателен. Абсолютно всеки човек, попаднал в кадър, успява по някакъв начин да ти стане симпатичен или най-малкото да се загнезди трайно в съзнанието ти.

Следващият филм, който бих гледал повече от веднъж и който ще си спомням дълго след като 2015-а е приключила, е италианският Suburra . Зад на пръв поглед клиширания мафиотски сюжет се крие магнетичен филм със силно актьорско присъствие, стилна кинематография и хипнотизираща музика.

„Чапи“ на талантливия южноафрикански режисьор Нейл Бломкамп беше сред ранните изненади на годината. Причината да не стане боксофис-хит, какъвто заслужаваше да бъде, е не съвсем изяснения жанр и недостатъчно ясния му таргет като аудитория. Филмът не е нито чиста фантастика, нито приказка, нито детски, нито за възрастни. Затова пък ме грабна с особения си хумор, интересното актьорско присъствие (най-вече на южноафриканските рапъри Die Antwoord в две от главните роли) и оригинална музика.

Други филми от 2015-а, които бих препоръчал: „Ex Machina“на Алекс Гарланд (минималистичен, но изненадващо смислен и дълбок), „Почти нормален“ на Уди Алън, „Стив Джобс“ на Дани Бойл и изненадващо добре заснетата пародия на Джеймс Бонд „Шпиони“ с дебеланата Мелиса Макарти. Петата „Невъзможна мисия“ на Том Круз ми хареса доста повече от ултра-промотирания „Спектър“. „Марсианецът“ остави усещане за нещо свежо и атрактивно, но претупано и плъзнало се по повърхността.

Ако съм пропуснал нещо стойностно или искате да препоръчате някой филм, добавете го в коментар към тази публикация.