Петият сезон на крими-сериала започна с рядката комбинация от хаос и скука, а продуктовото позициониране е по-влудяващо от всякога

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 25 март

Петият (и обявен като последен) сезон на „Под прикритие“ закъсня с цяла година и това време бе достатъчно, за да забравим защо толкова харесвахме първите три и защо четвъртият донесе повече досада и разочарование. Сега гладът за екшън, криминална интрига и култови лафове отново е голям и сме готови да простим всичко на фона на постното откъм български филми телевизионно меню.

Дългоочакваният първи епизод на новия сезон опъна докрай нервите и на най-заклетите фенове на сериала, а много от по-безразличните зрители така и не дочакаха финала му. Нуждата от преговор на събитията дотук беше повече от наложителна и първите минути наистина бяха отделени за нещо подобно. Макар и да изглеждаше добре и да бе монтирано майсторски, резюмето обаче бе оскъдно откъм полезна информация и остави зрителя да се лута почти до края на епизода. Като цяло той бе доминиран от хаотично нахвърляни сцени, диалози с лошо качество на звука и, колкото и да е парадоксално за хитов криминален сериал – скука.

В първия епизод успяхме да видим и две (сравнително добре заснети) престрелки, преследване на микробус от две коли, плах опит за завръзка на някаква интрига, въвеждане на някои нови герои и най-вече – напоително продуктово позициониране, на което ще се спрем малко по-късно. Лафовете, заради които този сериал се превърна в обект на култово обожание, се брояха на пръсти. Затова пък имаше куп сценарни недомислици, които вбесиха по-подготвените почитатели на криминалетата и внесоха пародийни елементи във филма.

Още в самото начало Ерол (Бойко Кръстанов) се прикрива от куршумите на близкостоящ автомат с трупа на друг нападател, а подобно оръжие може да пробие половин дузина такива. Със същия комичен успех по-нататък би могъл да се предпази и от РПГ-снаряд с врата на автомобил. Минути след това Ерол небрежно се навежда край пътя, взима първата попаднала му пред очите летва и с лекота отключва един „Фолксваген Пасат“, после само за секунда успява да го запали и да потегли. Явно от този герой и тепърва ще се очакват нечовешки подвизи.

По-нататък виждаме и как мафиотски бос и първият му лейтенант лично участват в нападение, преследване и убийство в градска среда пред многобройни потенциални свидетели и без маски на лицата – нещо, което не би сторил и най-тъпият пишман-гангстер. Още по-нелепо изглеждаха и сексистките заяждания на новоизлюпения полицейски шеф Мартин с назначената в отдела му психоложка – точно той ли ще се държи така, който досега бе образец за досадно праволинеен морал и професионална етика?

Пукнатините в сценария са толкова много, а свежите моменти – толкова малко, че човек се пита има ли въобще сериозен авторски екип или нещата са оставени на автопилот. Единствено операторската работа и монтажът, както и екранното присъствие на 50-ина процента от актьорския състав засега спасяват положението от пълен провал. Дано следващите епизоди ни опровергаят.

Но да си дойдем на думата с продуктовото позициониране. Българският зрител вече отдавна е свикнал с него и уж не му се дразни толкова. В предишните сезони ченгетата се наливаха с определени марки бира, уиски и айрян, плащаха с конкретни банкови карти и се возеха в чисто нови японски коли. Даже и интериорният хипермаркет „Карпет макс“ беше вмъкнат в един от епизодите. За разлика от западните филми обаче, у нас от година на година рекламодателите стават все по-нагли в изискванията си към бедните кинаджии, които се чудят как да се реваншират за взетите пари. Как досега не разбраха, че за да има реален ефект, продуктовото позициониране трябва да е небрежно и ненатрапчиво, сякаш между другото, а не да се набива на очи по такъв селски начин? Колкото и да се опитваме да приемем надеждите на хората от „Спетема“, че кафето им може да бъде основната ободряваща напитка в суперлуксозен ресторант, където се хранят министри, няма как да сдържим насмешката си. Също толкова нелепи са и надеждите на бирените фъстъци „Ройс“, че могат да се превърнат в онова, което са поничките за американските ченгета. Традиционно дразнещо е и позиционирането на различните модели на „Ауди“, но при тази марка коли мегаломанията е глобален, а не български проблем. Достатъчно е да си припомним как в „Петдесет нюанса сиво“ мултимилионер, който се вози на частни хеликоптери и самолети, притежаваше автопарк, съставен не от бентлита, ролсройси, ламборгинита и ферарита, а именно от далеч по-скромните модели на компанията от Инголщат.

Няма нищо лошо, че толкова много фирми са протегнали ръка към един от малкото конвертируеми продукти на телевизионното ни кино, дори е похвално. Но докато присъствието им в кадър е толкова комплексарски натрапчиво и нелепо интегрирано в сценария, нито един зрител не би аплодирал от сърце нито филма, нито позиционираните марки.

Дано не се окажем прави в съмнението си, че последният сезон на „Под прикритие“ окончателно ще ликвидира добрата репутация на първите и, подобно на много чуждестранни сериали, ще приключи много по-късно, отколкото е трябвало. Но няма как другояче да окачествим снимането на епизоди с недоизпипан и направо слаб сценарий, в който шепа добри актьори и каскадьори се правят на пишман-гангстери, освен като меркантилен инат за сметка на данъкоплатеца.