На „Герена“ можеше да има и с 5-10 000 човека повече, но това е положението. За квартал с инфраструктурата и локацията на „Подуяне“ и тези 15-ина хиляди човека си бяха постижение. И изглеждаха достатъчно много на екрана, особено когато легендарният китарист Брайън Мей си направи селфи за спомен с две GoPro-камерки едновременно. Море от хора, които бяха във възторг от незабравимите песни на „Куин“. Somebody to Love, I Want To Break Free, Radio Gaga, Bohemian Rhapsody, Love Of My Life, I Want It All, We Will Rock You, We Are The Champions… Понякога наистина забравяме, че всички тези мелодии, тези вечни рефрени и китарни рифове, са именно техен продукт. Те до такава степен са се просмукали в нас, че не можем да ги причислим към нито една конкретна група или личност.

Осветлението беше повече от внушително, а най-впечатляващ беше моментът с китарните сола на Мей, изправен върху високо издигнат във въздуха пиедестал. Като паметник на музиката от последния век.

Адам Ламбърт? Беше ОК. Сценичната му изява бе в стил нещо средно между Джордж Майкъл и нашия Азис, с добър контакт с публиката, чувство за самоирония, но и самоувереност. По-важното беше, че изпя добре едни от най-трудните песни в света на рока и до последно не загуби глас. Но най-хубаво от всичко бе уважителното отношение на Брайън Мей и колегите му към тукашните фенове, към софийската публика – не само заради „Хубава си, моя горо“, която прозвуча от неговата китара, нито заради тениската с надпис SOFIA и нашия трикольор, която той носеше към края на концерта. Просто се държаха по британски елегантно, стилно, но и с чувство за хумор. И свириха и пяха като за световно, без да се пестят.

Въобще – кралски, аристократичен концерт насред Подуяне, който ще се помни дълго.