По-бавно, по-ниско, по-слабо: притеснителна е не липсата на повече медали от Рио 2016, а спокойствието, с което някои спортисти приемат провалите си

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 26 август

Зеленясалата вода в басейна за скокове, куриозното самотно бягане на американките „на поправителен“ в щафетата 4 по 100 метра, пиянският скандал с лъжеца Райън Лохте и другите американски плувци, обвиненията към завоюваната титла на 800 м бягане от „интерсексуалната“ южноафриканска атлетка Кастер Семеня, съдийските безумия в борбата… Олимпиадата в Рио приключи така, както и стартира – с гафове, скандали, противоречия и издънки, достойно място в които зае и нашата страна, най-вече чрез изгърмялата с допинг бегачка Силвия Дънекова.

За повечето хора най-важното е, че низходящата градация е прекъсната. Представихме се една идейка по-добре, отколкото на предишната Олимпиада.

На игрите в Сидни през 2000 г. участвахме с 91 души в 16 вида спорт и спечелихме 13 медала, от които 5 златни (2 в стрелбата и по един в леката атлетика, борбата и щангите). 4 години по-късно в Атина имахме 95 представители и взехме нови 13 медала, от които обаче само 2 златни (в стрелбата на Мария Гроздева и в щангите на Милен Добрев). През 2008-а в Пекин пратихме 71 спортисти, донесли общо 5 медала, от които един златен – на Румяна Нейкова в гребането.

В Лондон преди 4 години имахме 63-ма атлети в 16 спорта. Спечелихме един сребърен (Станка Златева, борба) и един бронзов медал (Тервел Пулев, бокс). Волейболистите ни обаче стигнаха до полуфиналите след престижни победи над домакините, Австралия, Полша, Италия и Германия и в крайна сметка останаха четвърти. Ивет Лалова стигна до полуфиналите на 100 и 200 метра, а гимнастикът-ветеран Йордан Йовчев остана седми в коронната си дисциплина халки.

На фона на успехите ни от началото на този век, представянето ни в Лондон би трябвало да се приема като трагично, или поне така го приеха тогава дежурните оплаквачи и нихилисти. Сега обаче, след края на игрите в Рио (където имахме 51 спортисти – рекордно малко от 60 години насам), си даваме сметка, че и тогава не сме били чак толкова зле – най-малкото заради респектиращото си присъствие в един от най-популярните колективни спортове, какъвто е волейболът. Но все пак в Рио постижението ни е с един бронзов медал по-добро от това в Лондон, което може да се изтълкува като „оттласкване от дъното“.

Освен сребърният медал във високия скок на Мирела Демирева и бронзовите на грациите от художествената гимнастика и на Елица Янкова в борбата, в Рио имаше още няколко български постижения, които можем да приемем ако не като блестящи, то най-малкото като престижни и вдъхващи надежди за българския спорт. При това те дойдоха в дисциплини, които са далеч по-близки до масовия спорт и интерес от женската борба и щангите, на които преобладаващо се уповавахме допреди няколко години. Финално бягане на Ивет Лалова на 200 метра в много силна конкуренция, класиране за финала и 10-о място на Тихомир Иванов в скока на височина, седмо място на Невяна Владинова в многобоя на художествената гимнастика. В бадминтона сестрите Стоеви загубиха от труднодостижимите в този спорт китайки и корейки, но победиха двойката от Германия и затвърдиха реномето си на Стария континент. Във фехтовката 22-годишният сабльор Панчо Пасков, студент-третокурсник по стоматология, се подготвяше за игрите изцяло за своя сметка, но успя сензационно да отстрани осемкратния световен шампион от Русия Алексей Якименко, преди да бъде елиминиран на осминафиналите.

Щеше да бъде още по-хубаво, ако и в тениса Григор Димитров бе изтеглил по-добър жребий или се бе представил адекватно на възможностите си, както и ако бяхме стигнали по-далеч в традиционни български спортове като бокса, борбата, гребането, стрелбата.

Със среброто и двата бронза, които завоювахме, в класирането по медали България е на 65-о място, което делим с Венецуела. Зад нас в подреждането остават мегадържави като Индия, Нигерия и Филипините, както и богати спортни нации с традиции като Норвегия, Израел, Австрия, Финландия и Португалия.

Глупаво е да се поддаваме на шовинистична психоза и мания за медали на всяка цена. България присъства скромно, но достойно на картата на световния спорт. Представянето ни най-малкото е напълно адекватно на цялостното икономическо развитие на страната в условия на ожесточена олимпийска конкуренция и при липсата на типично „тоталитарна“ държавна програма, насочена не към масовия, а само към елитния спорт.

За съжаление, светът едва ли ще запомни точно това от представянето ни в Рио. Много по-вероятно е да си спомня за издънката на Силвия Дънекова, която до последно опитваше да се прави на ни лук яла, ни лук мирисала относно кръвния допинг, с който я спипаха. Атлетката си позволи да направи поредица от стряскащи изявления, в които съзря световна конспирация срещу България и себе си. После сащиса всички с признанието, че мислела едва ли не за самоубийство. А какво тогава да кажат руските атлети и атлетки, които изобщо не бяха допуснати до участие на Олимпиадата? Те трябваше да си направят колективно харакири ли? За разлика от тях, Дънекова поне бе пратена да се разходи до екзотичната южноамериканска страна и, ако не беше внезапната допинг-проверка, сигурно накрая щеше да се тупа в гърдите с някакво „достойно класиране“. Нелепите й оправдания след безславното й завръщане от Рио са много по-голям срам за родния спорт от липсата на дузина медали.

Голяма бе издънката и на атлета Митко Ценов, завършил 41-и от 42-ма финиширали на 3000 метра с препятствия. Постигнатото от него време бе близо 9 минути при личен негов рекорд от 8:21. Като за капак, след това Ценов пусна в социалната си мрежа снимка с уиски, чипс и луканков салам и нагло написа под нея „Ех, какво да се прави, да удавим мъката“. После му се наложи да се извинява, но най-вероятно цял живот ще отнася подигравки за глупавото си поведение и нелепото си представяне.

В тройния скок Георги Цонов остана 39-и, тоест последен, а постижението му от 15.20 метра бе по-скоро като за женската надпревара. После оправда представянето си с вирус, който лепнал по време на подготовката си в Кения.

А какво да кажем за провала на Габриела Петрова, спортист №1 на България за 2015 година? На нея възлагахме надежди едва ли не за медал в тройния скок, а тя дори не успя да прескочи квалификациите. Оправданията, че аферата с мелдония, заради която едва не я наказаха преди няколко месеца, е повлияла на постиженията й, звучат нелепо на фона на мотивацията, която показаха руската атлетка Даря Клишина и плувкинята Юлия Ефимова. Макар и в разгара на бушуващи скандали около тях, те се представиха, меко казано, достойно на Олимпиадата.

Носителката на Световната купа Антоанета Бонева (№2 в последната класация за Спортист на годината) се нареди едва осма в коронната си дисциплина 25 метра пистолет, а на 10 метра отпадна още на квалификациите. В интервюта след провала си тя бодряшки се оправдаваше, че не издържала на напрежението, че било трудно да навакса след лошия старт и т.н. Горе-долу в стила „провалих се, защото се провалих“. Боксьорите и треньорите им пък излязоха с дежурните оправдания, че съдиите са виновни за всичко. И така нататък и така нататък.

Ето това е истинският повод за притеснение и срам. Българските спортисти са психически стабилни и самоуверени главно когато искат държавно финансиране за подготовката си и когато дойде време за премии и годишни класации. Сакън тогава някой да дръзне да пренебрегне постиженията им извън олимпийските зали и стадиони. Когато обаче нещата опрат до реална конкуренция и демонстрация на способности на най-високия възможен форум, тогава се превръщат в царе на оправданията и императори на гафовете.

Точно заради това нацията ще гледа все по-подозрително и недоверчиво към милионите, които се изсипват за подготовка на кандидат-олимпийски шампиони. Далеч по-смислено е те да се дават за игрища, спортни зали, басейни, детски школи, масови турнири. Максимализмът и вторачването в списъка с медалите няма да доведат до нищо друго освен до това държавата да продължи да пръска луди пари за избиване на националните ни комплекси. Манията да се конкурираме с китайци, корейци, казахстанци и азербайджанци за олимпийско злато, е глупава, смешна и все по-безумна. По-добре да си знаем мястото, да не се опитваме да надскочим ръста си (освен в скока на височина) и да не се създава ненужна психоза. А на повечето ни олимпийци малко отрезвяване и приземяване никак няма да са излишни.