Отсъствието на Симеон II от кандидатските листи наесен ще бъде красноречив отговор на въпроса защо не сме и трудно ще станем нормално общество

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 19 август

До изборите за президент на 6 ноември остават малко повече от 2 месеца, а нацията е в пълно неведение кой би могъл да е следващият държавен глава. Основните политически сили ще тупкат топката до последно, преди да обявят своите кандидати. Но може ли човек да ги съди, като знае отровната атмосфера, владееща българското медийно пространство? Всяка преждевременно извадена кандидатура ще бъде подложена не просто на дисекция, ами направо на транжиране и разфасоване. Даже и да не се намерят някакви компромати срещу въпросната личност, 70-80 дни са предостатъчно време, за да бъде изхабена., да се посее червеят на съмнението в нея

Ходът на прословутото махало на българското публично мнение, което като при всяко незряло общество продължава да се лута между „осанна“ и „разпни го“, става все по-кратък, все по-плитък. Нетърпението на българина да дойде „някой да го оправи“, го прави все по мнителен и раздразнителен спрямо всички имена, които телевизиите, сайтовете и вестниците неуморно предъвкват ден и нощ. Затова и партиите се изхитриха и се научиха да си траят. Най-много да пуснат някоя-друга „червена херинга“, както казват англичаните – кьоршифеци, с които или тестват обществените нагласи, или се опитват да тласнат негативната енергия в погрешна посока.

И преди 5 години беше така. През 2011-а в разгара на лятото единствените сигурни президентски кандидатури бяха тези на Волен Сидеров, Меглена Кунева и Алексей Петров. Единственото нещо, което се знаеше с относителна сигурност, беше, че избраникът на ГЕРБ почти гарантирано ще влезе на „Дондуков“ 2. За лидера по обществено одобрение в тогавашните социологически сондажи Росен Плевнелиев тогава малцина вярваха, че ще остави министерското си кресло и ще се съгласи на авантюрата, която хем ще го циментира в българските исторически хроники, хем ще го дискредитира трайно и дори завинаги не само като политик, но и като мъж без нужния характер и капацитет за подобен пост, а ако щете и като съпруг.

Името на Симеон Сакскобургготски се спрягаше и тогава. Самият Бойко Борисов упорито заобикаляше темата, въпреки че в свое интервю в началото на онова лято бе заявил: „По принцип няма по-подходящ кандидат за този пост от Симеон“. И кой би могъл да му опонира?

Може много да се разсъждава по въпроса какво щяхме да спечелим и щяхме ли нещо да загубим, ако царят тогава бе издигнат за президент. По-лош държавен глава от Плевнелиев едва ли щеше да бъде. Международният му авторитет щеше да е много по-висок. Протоколни гафове, каквито бившият министър на благоустройството допусна не един и два, със сигурност нямаше да има. На върха на държавната ни пирамида щеше да присъства една истински надпартийна фигура с бащински ореол, от която никога не бихме се срамували. В чисто вътрешнополитически план прословутият стил на Симеон да не прави резки и прибързани движения може и да не е подходящ за изпълнителната власт в такива трудни времена като сегашните. Но с президентската институция, чиито функции са главно представителни, балансиращо-обединяващи и външнополитически, той би се справил с лекота. Присъствието на царя на „Дондуков“ 2 би решило доста проблеми на държавата ни от дипломатическо и геополитическо естество. С балансирането в отношенията ни с Европейския съюз, Щатите, Русия и Турция той щеше да се справя по-лесно от когото и да било другиго и щеше да е приеман навсякъде с нужния респект.

През 2011-а Симеон беше на 74 – възраст, която в днешно време се смята за работоспособна дори за далеч по-изтощителния премиерски пост. Да не забравяме примера на Рейгън, който стана президент на САЩ в най-трудните години на Студената война, когато беше на 70, и бе начело на Щатите и на демократичния свят до 78-ата си година – въпреки атентата срещу него от март 1981-а, който едва не го погуби. Маргарет Тачър бе премиер на Великобритания до 75-ата си година, а Чърчил – до 80-ата.

Но така или иначе, Симеон не бе издигнат за кандидат-президент тогава. Сега е излишно да разтягаме локуми колко по-добър държавник би бил от Росен Плевнелиев. Струва си обаче да поразсъждаваме какви шансове има това да се случи на предстоящите избори и кой би имал полза от подобен развой.

Преди всичко е важно да се изтъкне, че царят не би приел да се кандидатира просто така, например издигнат от своята, някога вездесъща, но от доста време живееща на командно дишане партия НДСВ. Симеон би се съгласил да участва в изборите само ако е излъчен от независим инициативен комитет и подкрепен от широк спектър партии със задължителното присъствие на ГЕРБ.

Дали това би бил печеливш ход за сегашните управляващи? Ако искат да снемат част от напрежението от плещите си и да не „преяждат с власт“, както беше при предишния им мандат – със сигурност да. Една типично партийна кандидатура, каквато би бил изборът на Томислав Дончев, Кристалина Георгиева, Маргарита Попова или Цецка Цачева, само би увеличила обществените очаквания от ГЕРБ за реформи и напредък – и то ако въобще се окаже избираема и печеливша. „Ходът на махалото“ ще отиде твърде далеч в едната посока и вероятността после да се върне в другата крайност ще стане много по-голяма. Негодуванието срещу притежаващата всички постове партия на Бойко Борисов ще се засили повече отвсякога.

Отказът от собствен кандидат и евентуалната подкрепа към лансирана от Реформаторите двойка пък не биха означавали нищо друго от абдикация от властта и влизане в нова спирала от избори. Като своеобразно абдикиране от бремето на реалното управление и от взимането на важни решения би се изтълкувала и собствената кандидатура на Бойко Борисов за президент – нещо, за което, ако бъде запомнен като успешен премиер, и по-нататък ще му дойде времето.

Макар и вече на 79 години, царят все още изглежда напълно приемлива консенсусна кандидатура за държавен глава, с която ГЕРБ ловко биха прехвърлили горещия картоф в чужди ръце. Ако Симеон спечели изборите, това хем ще е и тяхна победа, хем няма да носят пълната отговорност пред електората. Ако пък ги загуби, това ще е най-вече негова лична загуба, а не на ГЕРБ.

Ако продължим да говорим за възрастта като фактор, нека припомним и че на изборите през 2006-а българската десница начело със СДС и ДСБ бе издигнала президентската кандидатура на юриста Неделчо Беронов (лека му пръст), който тогава беше на 78.

Стигаме до смятания за ключов проблем за Сакскобургготски и евентуалната му кандидатура – невисокият му рейтинг на одобрение според скорошните социологически сондажи, дължащ се на прословутата история с неговите имоти, за собствеността върху които между него и държавата се точат нескончаеми дела. Тук ще си позволя да кажа с голяма степен на категоричност, че сериозността на този въпрос се преувеличава. Просто достатъчно много хора имат интерес от това.

В общественото съзнание просто няма как образът на царя да се свързва с по-голяма меркантилност и използване на властта за лична изгода от образите на традиционния тип политически функционери у нас. Кажете ми за кого от управляващите общественото мнение досега не се е усъмнило, че се облагодетелства за сметка на народа си? Точно бившият монарх ли е образецът в българското съзнание за алчен политик, който мисли главно за себе си и никога за нацията? Как ли пък не. До такава степен сме свикнали икономиката, ресурсите, бюджетът и хазната да бъдат опосквани от политици, олигарси, обикновени бизнесмени с връзки и какви ли не едри и дребни престъпници, че собствеността върху „Царска Бистрица“ и „Ситняково“ е последното, за което бихме се притеснили, когато трябва да избираме подходящ държавен глава.

Ако в оставащите два месеца достатъчно разумни гласове се обединят за издигането на Симеон II като кандидат-президент и в подходящ момент бъдат подкрепени от ГЕРБ, ДПС, НДСВ и други партии, обществото бързо ще осъзнае как плюсовете на подобен ход са много повече от минусите. Казано накратко – ако срещу кандидатурата на царя въобще могат да се изтъкнат някакви аргументи против, същите в голяма степен биха важали и за почти всеки друг избраник. Същевременно обаче позитивите, които могат да се кажат в подкрепа на неговата личност, не могат и няма как да са валидни за който и да е друг потенциален кандидат.

Най-сериозният плюс да се лансира известния с дипломатичния си език и консенсусен характер бивш монарх е, че това ще бъде голяма крачка към едно ново национално помирение, от каквото определено имаме нужда. Той би помогнал да се заровят томахавките на противопоставянето, на непрестанното търсене на врагове и виновници, до което ни докараха финансовата криза от последното десетилетие и мъчително проточилият се така наречен „преход“.

За съжаление, пиша всичко това с почти пълна убеденост, че това няма да се случи и на 6 ноември ще има съвсем други имена в кандидатските листи. Бюлетината за президентските избори ще бъде нещо като документален паметник на неизлечимо болното ни днешно общество, в което дребните сметки, интригите, завистта и черногледството доминират над всякакви наченки за национално-отговорно съзнание и амбиция да заживеем нормално, като в белите страни.