Прощаването на Слави Трифонов с bTV беше същото, каквото и шоуто му през последните години – скучно, изморено и безидейно. Дали политиката ще го зареди с нов ентусиазъм? А дано, ама…

„Досега нямахме партия със собствен балет, но вече и такава ще имаме“. Този коментар на зевзек от социалните мрежи най-красноречиво изразява ситуацията, в която се намират Слави Трифонов и съратниците му в момента. Шоуто и телевизията „Седем осми“, с прилежащите към тях магадански балерини, навлизат в политиката, а новата партия „Няма такава държава“ необезпокоявано ще громи враговете на народа от телевизионния екран.

Дали подобен хибрид ще се окаже ефикасен – това тепърва ще коментираме. По света, а и у нас, има достатъчно примери и за успех, и за провали. Нека засега се съсредоточим върху сбогуването на Слави с ефира на bTV и разкодираме какво се криеше зад фасадата му.

Доминиращи бяха умората и досадата. Сякаш подсъзнателно с това прощаване Слави искаше да убеди и последния зрител, че оттеглянето му от най-гледания национален ефир е правилно. „Не плачи за мен, България“. Въпреки че реално апелираше към съчувствие, но за него ще стане дума по-нататък.

Рекапитулацията, която беше направена на 19-те сезона в bTV (дълголетие, което наистина впечатлява), беше колкото да се отбие номерът. Ако бяха възложили на някакъв външен екип, сигурно щеше да се получи по-интересна. Като че ли даже в самата фирма „Седем осми“ не се гордеят особено с продукцията си, или са загубили ориентир какво е за гордост и какво – не.

Кои всъщност бяха най-големите достойнства на това шоу, чиято постоянна аудитория се смали двойно през последните години, но пак остана респектиращо широка?

Преди всичко – самия факт, че го имаше. Че всяка делнична вечер беше там, в телевизора. Макар за повечето хора да е трудно да посочат какво точно ги задържаше точно на тази програма, факт е, че тя си заслужи правото да властва в късния праймтайм. Понякога имаше наистина вълнуващи музикални изпълнения и гениални актьорски скечове, много рядко – интригуващи интервюта, от които да научиш нещо ново (а не просто взаимна реклама – на госта и на домакините), а през последните сезони доминираха тъпоумията на тема политика на сценаристите, които се правят, че разбират от всичко, ама по-скоро е точно обратното.

В музикално отношение „Куку бенд“ е феномен, който вероятно няма аналог в Европа и света – оркестър от блестящи музиканти с овладяно его, което през всичките тези години така и не ги подтикна да изневерят на своя работодател. Заслугата на самия Трифонов, и тя не е никак малка, е, че е успявал да ги мотивира и държи сплотени десетилетия наред. Един от триковете му за това беше никога да не ги хвали толкова, колкото заслужават. Бендът успя да си създаде свой собствен, уникален стил – смесица от рок, етно, поп-фолк и пародия. Когато поискаше, музиката му беше лирична и емоционална, а друг път – политически ангажирана и драматична. Но никога не слезе под световните стандарти – и в композиционно, и в изпълнителско отношение. Ако този оркестър обаче беше потърсил самостоятелен път за изява – без леко карикатурната „бащинска фигура“ на Слави насреща си – най-вероятно щеше да се провали. Сега ще се наложи „Куку бенд“ да се изявява и самостоятелно и бързо ще си проличи чия е била по-съществената заслуга – на таланта на музикантите в него или на строгата, но обединяваща роля на Дългия.

Актьорските изпълнения, начело с тези на Виктор Калев и Красимир Радков (а в първите години – и на Любомир Нейков, Руслан Мъйнов и Стефан Рядков), и превъплъщенията им, чиято школа беше създадена от вече покойния гримьор-легенда Димитър Коклин, бяха другото голямо достойнство. Талантът и харизмата им почти винаги успяваха да компенсират (преобладаващо) тъпите сценарии. Дали неуморимият Радков би се чувствал така добре и извън това шоу, както се чувства сега Калев? Вероятно да, но по-скоро не.

Извън музикантите и актьорите, единствено открития като децата-звезди Крисия и Димитър Андреев бяха на тяхното ниво с оригинално и запомнящо се присъствие в ефира. Последните сезони се нижеха под знака на скуката – имаше или откраднати отнякъде и зле адаптирани риалити-конкурси, или тягостни истории на изтъркани гости от рубриката „Нещо лично“, разведрявани от чудесни изпълнения на бенда, или – най-досадното – „Вечери на редколегията“, в които трябваше да търпим семплите интелекти на сценаристите, съчетани със самочувствието, че казват нещо революционно и много много важно.

Така че – нека не плачем за Слави по bTV. Ако на някого ще му липсва толкова много, винаги ще има къде да го намери, в този технологичен свят. Тези 19 сезона по bTV са рекорд, който трудно ще бъде подобрен и който заслужава уважение заради трудолюбието, дисциплината и постоянството на целия му екип. Но със сигурност те бяха твърде много – поне с една трета повече, отколкото трябваше. Стана така, че това шоу приключи като раздут американски сериал от типа на „Изгубени“ или „Бягство от затвора“ – съдържанието е отдавна изчерпано, но се изтупва като от брашнян чувал още малко рейтинг и още малко пари. Няма лошо, стига епилогът да не ни се представя като някаква драма или мъченичество в битката за свободата на словото.

От 4176 предавания на това шоу реално са били спирани само две. А в останалите сме се наслушали на какви ли не глупости, които си плачеха да бъдат цензурирани и спрени. Ако Иван Костов беше на власт, дали би търпял такова нещо? Как ли би отговорил на този въпрос младият Трифонов, който излъчваше песните си от мазета и разпространяваше предаванията си на видеокасети из кварталните кабеларки? Имаше и такъв период в историята на предшественика на това предаване – „Хъшове“, който най-младите едва ли помнят…

Но днес Слави, както сме коментирали и друг път, няма друг избор, освен да се изкарва жертва, надявайки се това да му спечели симпатии и в политиката. Ако от bTV не му връзват ръцете с някакъв „следбрачен договор“ и не му дължат някакви пари, които той трябва кротко да дочака, очаквайте още през септември поредица от истории как са го мачкали, цензурирали и подтискали през тези 19 години.

Само че публиката, която ще ги слуша, няма да бъде толкова голяма и толкова инертна като досегашната. Трифонов тепърва ще открива каква е разликата между това да достигаш до огромна аудитория, част от която не е задължително да е съставена от твои фенове, но която имаш шанса да убедиш в нещо и да завербуваш за каузата си, и това да те гледат само твои хард-последователи, по нищо не отличаващи се от лелите и братовчедите ти, които винаги ще те потупват одобрително, каквито и да ги вършиш и плещиш. По същия начин вероятно се е чувствала и Корнелия Нинова след напускането на парламента от БСП – срещаш се само със свои симпатизанти, които те надъхват и не ти опонират за нищо. Светът започва да наподобява една поляна край Бузлуджа и изглежда измамно красив…

Ще открие ли своята Бузлуджа и Слави Трифонов? Засега заявката му за политическа кариера, отправена от последния суперрейтингов национален ефир, който някога би имал, изглежда плаха, неуверена и също толкова „отбиване на номера“, каквото беше и рекапитулацията на досегашното му шоу. На този етап политикът-Слави изглежда като политик-насила, като човек, на който не му се занимава много-много с тази материя, но едни други хора го карат да го прави. Дали това са умните му сценаристи начело с вечно мрънкащия Кулеков? Или някой друг? Тепърва ще става ясно, предстоят интересни месеци.