Почти тричасов филм, в който почти не се случва нищо съществено, но който ти се иска веднага да гледаш отново. Поредица от самоцелни, самоуверени и самовлюбени сцени, които всички наблюдават в захлас и всеки е готов да тълкува по свой си начин. Безконечни цитати и препратки към различни стари ленти, както и към други филми на същия режисьор. Впечатляващо е как през годините Куентин Тарантино ни възпита да харесваме този негов собствен киножанр. По същия начин Уди Алън за няколко десетилетия успя да ни обучи да харесваме неговите самоиронични, самобичуващи се, вечно анализиращи човешките взаимоотношения и пороци комедии.

„Имало едно време в Холивуд“ е далеч по-смислен и не така патологично самоцелен като „Омразната осморка“. Но пак съдържа това специфично усещане за самодостатъчност, за някакъв особен тип кинематографично самозадоволяване, характерно за късния период в творчеството на Тарантино.

„Обяснение в любов към Меката на киното“ е клиширано определение, което обаче няма как да оспориш. Дали човек е запознат с трагичната история на Шарън Тейт, тогавашната съпруга на Роман Полански, бременна в деветия месец от него и зверски убита от хипи-бандата на Чарлз Менсън, или не – всъщност няма особено значение. Даже колкото по-малко факти знае предварително, толкова по-добре – иначе непрекъснато ще се пита защо фантазията на Тарантино е тръгнала точно в тази посока и какво цели с тази „фентъзи-вендета“. Впрочем, в същия жанр беше и „Гадни копилета“, където въображението на Куентин беше напълно достатъчно, за да бъде унищожен самият Адолф Хитлер. Вероятно, ако трябваше да избира само един от деветте филма, които е снимал досега, той щеше да избере именно този.

Актьорската игра е съвършена, но това важи за всеки друг филм на Тарантино. Брад Пит е с най-благодатната роля и я изпълнява с характерния си easy-going непукизъм. На моменти, кой знае защо, ми приличаше на ранния Били Боб Торнтън и се замислих, че Анджелина Джоли харесва строго определени черти, маниери и интонации в мъжете, с което се е свързвала. Интересен факт е, че преди Пит за същата роля е бил калесван и Том Круз.

Над всички обаче се извисява Леонардо Ди Каприо в образа на застаряващ типажен актьор от уестърните, страдащ от недиагностицирано биполярно разстройство. Номинацията за „Оскар“ му е в кърпа вързана и няма да е пресилено да се каже, че в този филм той заслужава статуетката повече, отколкото със „Завръщането“ или „Вълкът от Уолстрийт“. В изпълнението му присъства целият диапазон от състояния и емоции у един мъж на зряла възраст.

Марго Роби не искам да я хваля – превъплъщението й като Шарън Тейт не е нещо, което би изненадало някого. Подобно на Шарлиз Терон и Никол Кидман (интересното е, че и те не са американки като нея) и тази актриса много бързо успя да се пребори със снизхождението и подценяването, което неизбежно сполетява всяка ослепително красива блондинка като нея. Страхотна е, но тепърва ще направи много по-силни роли.

След скандала с мастития могул Харви Уайнстийн, който дистрибутираше всичките му досегашни филми, Тарантино избра „Сони/Кълъмбия“ като разпространител на „Имало едно време в Холивуд“, договаряйки нечувани досега режисьорски условия и права. Екранната версия е точно такава, каквато той е искал – без никой да му се меси. Получава 25% от всички първоначални чисти приходи, а след 20 години пълните лицензни права ще му принадлежат изцяло. С типичната си самоувереност Куентин просто е бил сигурен, че този филм ще се превърне в холивудска класика, която хората ще искат да гледат отново и отново.

Лично аз не мога да кажа, че това ми е любимият негов филм – твърде много харесвам Reservoir Dogs, Pulp Fiction и Kill Bill. Но със сигурност е филмът, който бих гледал – даже по-точната дума е изучавал – най-голям брой пъти.