„Дигър“ между „Мегалополис“ и „Опенхаймер“

на
Том Круз прави най-силната роля в кариерата си, а идентификацията му с одиозния герой е изненадващо плътна

През цялата си кариера Том Круз е свикнал да спасява света, а тук е на път да го провали. Този филм е поредната му битка с гравитацията и възрастта, но сега по коренно различен начин, с обратен знак. Режисьорът Иняриту започва да обсъжда проекта с него още през 2019-а, докато Круз снима „Топ Гън: Маверик“, а актьорът е негов почитател още от първия му филм.
Лентата е снимана в продължение на половин година по сценарий на Иняриту, Николас Джакобоне и Александър Динеларис (екипът на отрупания с награди „Бърдмен“), а Круз е съпродуцент. Зад камерата е трикратният носител на “Оскар” Еманюел Любецки, а бюджетът е солиден – около 125 млн. долара. И това наистина си личи във всеки кадър, във всяка секунда.
Филмът не беше показан предварително на нито един от големите кинофестивали, което повечето критици приеха като обезпокоителен знак. И не е като да няма основания за подобно тълкуване. „Дигър“ се оказа по-малко комерсиален, забавен и лесносмилаем, отколкото рекламният му трейлър загатваше, и далеч по-амбициозен като послания и претенции към зрителската интелигентност, отколкото би могло да се очаква от лента с Том Круз. Схемата накратко е такава: привличаме в салоните максимално голяма публика чрез титулярната си звезда, след което я замеряме с идеи и послания, които тя може и да не е била подготвена да асимилира и преглътне. Формулата работи и крайният резултат е въздействащ, но не по начина, по който го постигна Кристофър Нолан в „Опенхаймер“, например. В този си вид „Дигър“ прилича повече на ексцентричния и струвал цялото му състояние проект на Ф.Ф. Копола „Мегалополис“, плюс щипка от комедии от типа „Не гледай нагоре“ и „Да разлаем кучетата“. Гледа се с интерес, хуморът е налице, сюжетът е стегнат (има изненадващ туист, който разкрива постепенно някъде след първата третина на филма), но зрителското вълнение го няма. Има само визуално възхищение от качеството на картината и дизайна, на моменти умишлено търсено отвращение от героите, горчив смях и дори лека нервност. Том Круз прави една от най-силните си роли в образ, в какъвто никой не е очаквал да го види.
Главният герой Дигър Рокуел, карикатурен нефтен магнат, който никога не е чувал „не“. Той предизвиква глобална екологична катастрофа, тласнала САЩ към сблъсък с Русия. Гротеската е пълна: светът буквално потъва, а най-могъщият човек в него се тревожи предимно за себе си.
Не по-малко въздействащи са и Риз Ахмед, Джон Гудман и Джеси Племънс в три от поддържащите роли. Най-добрата германска актриса Сандра Хюлер тук по-скоро преиграва и е пришита сякаш с бели конци към каста.
Специално внимание заслужава изненадващо хладният прием от повечето кинокритици на Запад. Моето обяснение: останали са неприятно изненадани не толкова от видяното, нито от претенциите на филма, колкото от факта, че обект на осмиване са не само така наречените Fossil Fools, а и всички онези, които лицемерно вегетират на техен гръб, надянали маската на загрижени еколози. Консуматорското общество, безпомощната Европа, вманиачените на тема печалба и експанзия американски неокони, които са готови при най-малкия проблем да посочат като виновник я Русия, я Китай…

Най-силната пледоария на Дигър Рокуел е именно тази, насочена срещу тях. „Като нямаш какво друго да направиш, застреляй ги с истината – бам, бам, бам!“, казва магнатът. Идентификацията на Том Круз с одиозния му герой се оказва по-силна и вдъхновена, отколкото някой би могъл да очаква. Именно в този факт се крие странният, почти перверзен парадокс на филма, заради който най-вероятно той ще се размине с номинациите и статуетките, на които се е надявал.

Вашият коментар