Йотова изглежда предизвестен победител в тези избори, но Петър Стоянов има горчиви спомени от подобна увереност. Със съперници като Гюров, Костадинов и Христанов обаче притесненията май са излишни

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 2 октомври

Кампанията за президентските избори вече е в ход, а пълният списък на кандидатите отново предизвика масова ирония и насмешка. Политическите интервюта и дебати заприличаха на пореден риалити-формат, в който изтъркани муцуни и нови фрийкове са изтипосани пред камерите, за да получат своите 15 минути слава, преди да продължат да баламосват главно хората от тесния си приятелски кръг. Нахалството им да занимават публиката със себе си се възприема единствено като нова форма на телевизионно забавление и нищо повече.

От забвение изплува дори известният като Лупи политик Александър Томов, чиито съмнителни машинации с ЦСКА и „Кремиковци“ отпреди две десетилетия вече са избледнели в пословично късата народна памет, а за политическите му лупинги с Евролевицата днес се говори само някъде на маса, отрупана с алкохол и мезета. Повечето други кандидати не заслужават дори честта да им споменаваме имената. На техния фон Лупи блести с реториката и безсрамието си – все качества, задължителни за всеки нов политик. Но толкова пък да сме закъсали откъм пресни демагози, че да прибягваме до прашасалите архиви?

Резултатът от президентския вот, който гарантирано ще има втори тур (законът е такъв, че при липса на над 50% гласували, половината от които да са застанали зад първия в класирането, балотажът е задължителен), изглежда предизвестен – и то не защото все по-компрометиращите се социологически агенции сочат голяма преднина на Илияна Йотова. Българинът по традиция се отнася с уважение към действащия държавен глава (може би главно заради факта, че от него почти нищо реално не зависи), а факт е и че бившата телевизионна журналистка, довършила мандата на новия премиер Румен Радев, влезе в тази роля с добре шлифован апломб и церемониално достолепие.

Но скорошната ни история вече познава случай, в който фаворитът се е оказал губещ. През есента на 2001-а президентските избори изглеждаха напълно предизвестен мач, но завършиха с една от най-големите политически сензации. Действащият държавен глава Петър Стоянов стартира като категоричен фаворит, ползващ се с огромен авторитет и подкрепата на десните гласоподаватели. Срещу него се изправиха бившият му вътрешен министър Богомил Бонев, превърнал се в негов основен опонент в дясното пространство, и лидерът на БСП Георги Първанов, за когото никой не вярваше, че има шанс за успех. Той беше пратен там от съпартийците си след своеобразен скрит „вътрешен преврат“ – за да бъде дискредитиран с поражението си и после отстранен от шефския стол на „Позитано“.

Преломният момент, който пренареди картите и срина високия рейтинг на Стоянов, се случи броени дни преди първия тур по време на дебат по БНТ. В стремеж да неутрализира опасния си съперник Бонев, президентът извади в пряк ефир секретен доклад за корупцията от Националната служба за сигурност. Този ход се оказа фатална грешка – вместо да дискредитира Бонев, внезапното показване на компромата шокира обществеността. Беше разчетено като злоупотреба със спецслужбите и политическа паника. А Първанов хитро бе решил да не участва в този дебат и така извлече максимум дивиденти от грозната сценка в националния ефир.

На първия тур дойде и първият шок. Неизвестността около доклада и разпокъсването на десния вот доведоха до изненадващо ниска избирателна активност. Петър Стоянов остана втори 35 %, изпреварен с един процент от Първанов, а Богомил Бонев остана трети с 19 на сто. Психологическото предимство премина изцяло на страната на социалистите, а разочарованието в десния лагер беше огромно.

На балотажа Първанов успя допълнително да мобилизира червения електорат, но привлече и протестен вот от хората, разочаровани от управлението на Иван Костов и СДС и компроматните войни. В същото време голяма част от симпатизантите на Богомил Бонев и десните гласоподаватели демонстративно отказаха да отидат до урните или направо гласуваха срещу Стоянов, „с отвращение за Първанов“. Така БСП-лидерът сензационно спечели изборите с 54 срещу 46 процента, а през 2006-а взе и втори мандат, разгромявайки на балотажа Волен Сидеров след фиаското на десния кандидат Неделчо Беронов на първи тур. Тогава Бойко Борисов все още беше кмет-новобранец на София, избран след победа над Татяна Дончева година по-рано, последвала оставката на Стефан Софиянски…

Изводът от събитията отпреди четвърт век е, че никога не бива да се подценява способността на електората да изненадва и да играе „на контра“ – стига да има достатъчно подходящ и некомпрометиран, поне до този момент, кандидат, около когото да се оформи масирана вълна.

Ако екстраполираме онези събития спрямо днешните реалности, и актуалният президент Йотова, и смятаният за основен неин съперник Андрей Гюров са представители на сегашното статукво, от което мълчаливите избиратели нямат особени причини да са доволни. Пасуването на ГЕРБ, които не издигнаха кандидат, ще е особено гръмогласно на първия тур, когато техните избиратели няма да са особено мотивирани да жертват разходките си за гъби в гората. Ако Йотова и Гюров стигнат до балотаж, тогава гербаджиите почти сигурно ще се надъхат срещу „петроханския кандидат“ – най-малкото заради нескритата си, почти атавистична омраза срещу „сектата ПП-ДБ“. При този сценарий триумфът на Йотова на втори тур изглежда гарантиран – тя може да победи с по-голям процент от онези 76 на сто за Първанов срещу Сидеров преди 20 години.

Съвсем другояче биха могли да се развият събитията обаче, ако до балотажа срещу Йотова стигне не Гюров, а антисистемен кандидат извън статуквото, какъвто можеше да бъде този на „Възраждане“. Този шанс обаче силно намаля след решението на Костадин Костадинов да издигне собствената си кандидатура за президент, вместо да предпочете извънпартийна патриотична фигура. Ако двойката на „Възраждане“ не беше „Костадинов/Волгин“, а например Волгин и някоя друга, по-достолепна и уважавана фигура (някой университетски професор или пък спортна легенда), това би мотивирало много повече избиратели извън електоралното ядро на партията, което вече нееднократно показа, че е достигнало максимума на растежа си.

Основната грешка на Костадинов не е в неправилната преценка за собствените му шансове, нито само в крайната антиевропейска реторика, заради която отдавна е лимитирал възможността да обедини по-широки избирателни маси. Той разочарова много хора и с поведението си на последните кметски избори в София, когато отказа да подкрепи Ваня Григорова и павира пътя пред сегашния градоначалник Васил Терзиев към „Московска“. Така Костадинов косвено стана част от същото статукво, срещу което уж гръмко се бори.

Пословично е и неговото отношение към партийните функционери около него – той до такава степен ги смята за „пълнеж“ и придатък към себе си, че на един предизборен билборд позираше на техен фон, докато лицата им зад гърба му бяха размазани до неразпознаваемост. Това е изключително рядък пример за абсурден вождизъм, при това неподплатен с кой знае каква реална мотивация. Костадинов смята, че „Възраждане“ е лидерска партия, каквато е ГЕРБ с Борисов или каквато навремето беше „Атака“ с Волен Сидеров. Вероятно си представя и че персонифицира формацията си така, както милионерът и негов съгражданин от Варна Марешки персонифицираше „Воля“, или както Бареков лидираше одиозно нашумялата „България без цензура“. Истината обаче е, че зад стабилното присъствие на „Възраждане“ в политическия спектър стоят не толкова личните качества на Костадинов, колкото голямата и незаета от друга сериозна формация патриотично-русофилска ниша. Това просто са хората, които не подкрепят Украйна и наливането на пари във войната там, не се кефят на всяка безумна брюкселска директива и ненавиждат американския диктат в нашата политика. Сериозна част от тях вече се преориентираха и на последните парламентарни избори гласуваха за новата партия на Румен Радев. Сега обаче, на фона на първите разочарования от правителствената политика, Костадинов явно бленува, че те не само ще се завърнат като блудни синове при него, но ще доведат и други избиратели със себе си.

Доколко тези въжделения ще се сбъднат, ще се разбере след по-малко от месец. Но ако не достигне до балотаж, на който би имал някакъв шанс да обедини протестен и антисистемен вот независимо от ниския си личен рейтинг, Костадинов ще носи нелеката отговорност, че за пореден път е излъгал надеждите на хиляди избиратели. А съмненията, че не желае да притежава реална власт, а просто да бъде в комфортната роля на вечно критична опозиция (за същата мечтаят и мнозина от другата страна на спектъра), ще се засилват все повече.

За да се домогнат въобще до втори тур, Костадинов и Волгин ще трябва да се преборят с Гюров и Кандев, които изглеждат комично бутафорни (не само) в техните очи. Широко премълчавана истина обаче е, че нелепата им кампания, върху която хвърля сянка и гнусната петроханска история, превърнала се в българския „Епщайн списък“, едва ли ще разколебае електората на ПП-ДБ да ги подкрепи. Доскорошният служебен премиер и доскорошният главен секретар на МВР не се възприемат комично от собствените си избиратели. В тяхната вселена действат други природни и физични закони. Това е един свят зад криво огледало, в който смешното може да е сериозно, перверзното – нормално, а бездарието лесно се прикрива с добри фотографи и модни стилисти. В техните очи това не е нахалство, а признак за интелектуално превъзходство над „кочината“. Вероятността ПП-ДБ да заведе до урните рекорден брой свои избиратели може да се окаже по-голяма от шансовете на Костадинов да обедини както никога досега всички недоволни от статуквото около своята персона.

На фона на всичко това опасенията, че Йотова може да дублира фиаското на своя предшественик Петър Стоянов отпреди четвърт век, започват да избледняват. Срещу нея няма да се изправи нито един кандидат, който вече да не се е компрометирал като съучастник в статуквото, което тя е набедена, че олицетворява. Мачът изглежда по-предизвестен от онзи през 2001-а, но нека все пак видим дебатите и кой какви нови компромати може да извади…