Парадоксално, но факт – и плюсовете, и минусите в хайдутския филм на Зорница София са нетипично български

Отдавна исторически филм за времето на турското подтисничество не бе предизвиквал такова оживление и вълнения у нас – ако не броим трогателно-дръзкия, амбициозен, скандален и в крайна сметка по-скоро дилетантски опит на Максим Генчев с “Дякон Левски”. “Козият рог”, “Време разделно” (триумфирал в анкетата на БНТ за най-харесвана българска кинолента), тв сериалът “Капитан Петко Войвода”… – това като че ли са най-емблематичните заглавия от този своеобразен под-жанр на историческото ни кино, който винаги е притежавал висок патриотичен заряд и винаги с предимство попада във фокуса на общественото внимание

В очакване на екранизацията по забележителния роман на Милен Русков “Възвишение”, този месец киноманите бяха заинтригувани от амбициозния епос “Воевода”, посветен на славната хайдутка Румена. Заснета по разказа на Николай Хайтов и по внимателно събирани спомени на нейни съвременници, продукцията е изстрадан авторски проект на режисьорката Зорница София, която тук се е нагърбила и с нелеката главна роля. Не бива да подминаваме и ентусиазирания маркетинг на филма, създаден от българо-хърватски екип и с подкрепата на Нова телевизия. Рекламната му кампания бе стилна, без дразнеща претенция и приповдигнат патос и с акцент върху просветителската функция на подобен род творби.

В крайна сметка се създаде усещането, че в кината най-сетне се е появил стойностен български филм. И ако първите отзиви за “Воевода” са по-скоро сдържани и дори отрицателни, причините трябва да се търсят във високо вдигнатата летва на очакванията. С предишните си два филма “Мила от Марс” (2004) и “Прогнозата” (2008) Зорница София се доказа като талантлив творец от новата българска генерация, който се стреми в еднаква степен да застъпва във филмите си смислените послания и кинематографичното майсторство. Но претенциите на публиката стават още по-високи, когато става дума за историческо кино – и то особено за тази болезнена част от съдбата на българската държавност. Сякаш сме по-склонни да се примирим, че няма да гледаме филми за тази епоха, отколкото да простим какъвто и да било опит да се заснеме такъв и да подминем и най-малкия му недостатък.

Е, нека не си кривим душата – недостатъци във “Воевода” не е като да няма. Излишно разтеглен като продължителност, без това да е драматургично оправдано. Заснет изцяло от ръка и изобилстващ с близки планове, които от един момент нататък буквално влудяват зрителя в киносалона. За тях всъщност има поне две скрити оправдания – така вероятно се пести бюджет за интериор и екстериор, а впоследствие, когато филмът се излъчва по Нова телевизия (където всъщност ще бъде и срещата му с основната част от пубиката), ще  стои отлично на малък екран. Но ако попитаме създателите на филма, вероятно ще кажат, че така искат да постигнат по-голям психологизъм. Може и да бяха успели, ако не злоупотребяваха толкова често с този похват. Особено дразнещи и излишно изобилни са едрите планове с детските герои от филма – без малките актьори да са в състояние да носят на плещите си подобна тежест.

Същевременно не може да се отрече фактът, че в някои сцени и титулярите Зорница София и Валери Йорданов, и колегите им в поддържащите роли успяват да постигнат максимум внушения – с пестелив, почти аскетичен диалог, липса на каквото и да било театралничене и преиграване (рядко срещано за български филм!) и нюанси, каквито само народопсихолог като Хайтов би могъл да улови у хайдутската душа.

Щеше да бъде чудесно, ако сериозните усилия, положени от екипа по отношение на костюмите, интериора и екстериора бяха получили по-добра и по-зрелищна кинематографична визуализация. Ако екшънсцените не бяха така претупани и на моменти бутафорни. Ако в сюжетната нишка имаше повече съспенс и по-малко типично “фестивални” арт-сцени, които трудно успяват да задържат вниманието на разглезения от холивудски продукции и музикални видеоклипове съвременен зрител.

Но даже и при всички тези недостатъци, “Воевода” заслужава аплодисменти – поне по няколко причини. Преди всичко това е филм, който знае какво иска да постигне и уверено, макар и бавно, води зрителя в своята посока. Второ – той успява да бъде патриотичен, без да бъде патриотарски, да е просветителски, но не и пропаганден или нравоучителен. Режисьорската идея актьорите да играят максимално автентично, почти като натуршчици, е попадение, което постига своя ефект. Всички без изключение буквално успяват да се слеят с образите си. Музиката на композитора Дарко Маркович и българската група “Кайно Йесно Слонце” сама по себе си е шедьовър, достоен не само за тукашни, но и за международни награди.

Казано обобщено, прекрасно е, че “Воевода” е факт. Това е филм, който успява да те докосне, да те очарова, разчувства и замисли. Но една от мислите, които неизбежно те връхлитат, е колко по-хубаво е можело да се получи всичко. Колкото и да си го харесал, когато на излизане от салона дочуваш мърморещите гласове на други зрители, някак си трудно намираш в себе си думи, с които да им опонираш.

Горан Гънчев (Амит Ага) и Владимир Зомбори (Стоилко Лъжебогородицата) се открояват със силните си изяви в поддържащия актьорски състав, където впрочем почти няма слабо изпълнение.