Петият сезон на музикалното риалити по bTV отново ще има висок рейтинг и нулеви последствия за поп-сцената ни

„Ленин умря, но делото му ще живее вечно“, се казвало в траурно комюнике на болшевиките навремето. „Абе по-добре да беше умряло делото му, а пък да си беше останал жив човекът“, мърморели под мустак руснаците тогава.

Не знам защо се сетих точно за този виц, докато гледах първите предавания от петия сезон на „Гласът на България“. Музикалното риалити на bTV открай време е пословично известно с това, че редовно минава при голям зрителски интерес (една от причините е липсата на сериозна конкуренция в неделните вечери), но никога не успява да произведе общонационална звезда от попсцената. А може би щеше да е по-добре, ако телевизията нямаше чак такива поводи да се хвали с висок рейтинг, но за сметка на това се гордееше с всеки един, или поне с някой от досегашните си победители и финалисти… Толкова ли лошо би било това?

Миналата пролет троянският тийнейджър Радко Петров спечели очаквано патриотична победа над гласовитата и едва сричаща български филипинка Сара Нюзет. Момчето прибра 50 хиляди лева, след като за място на финала се пребори с изненадващо слаба конкуренция – нещо, което стартът на четвъртия сезон изобщо не предвещаваше. Вместо да се възползва от вакуума, който беше оставен няколко месеца преди това от нулевия сезон на „Х Фактор“, шоуто по някакъв странен и дори безумен начин последователно отстрани най-харизматичните и талантливи кандидати. Накрая симпатичният със своята скромност Радко пя чудесно или най-малкото достатъчно добре, за да надделее над чужденката, но никой в залата освен роднините и съучениците му не вярваше, че в негово лице се е родила новата звезда на музиката ни.

Последвалите месеци затвърдиха мрачните опасения, че „Гласът на България“ всъщност е нещо като онези символични „15 минути слава“ за всеки участник в него и нищо повече. През есента Радко най-сетне извади самостоятелна песен (написана лично от продуцента на шоуто Графа) и клип – „Ябълката на раздора“, но те бързо потънаха в забвение и дори към момента имат под 150 000 гледания в Ютюб. А летвата, която трябва да прескочиш у нас, за да докажеш, че си някаква що-годе национална звезда и обект на масов интерес, е поне един милион гледания за тримесечие.

Участниците в това музикално риалити имат своите „звездни“ мигове само и единствено в неговите рамки, само и единствено на неговата сцена, аплодирани от роднини и платени клакьори под блесналите погледи на четиримата ментори. Но по-лошото е, че с времето тази наложила се традиция започва априори да влияе на самите кандидати. У тях още от самото начало на сезона не се долавя онзи пламък, онази дързост, онази неудържима амбиция да завладеят ефира, които виждаме у участниците в „Х Фактор“, да речем. Не че и шоуто на Нова телевизия може да се похвали с удачно избрани победители. Но там поне винаги има по двама-трима финалисти или полуфиналисти, които после постигат реална кариера. Всеки знае кои са Михаела Филева, Гери-Никол, Дара, Наско Колев, Невена Пейкова и Стивън Ачикор, нали така?

Но това, разбира се, не притеснява никого в Би Ти Ви – работата им все пак е да произвеждат и продават телевизия, а не за да създават поп-звезди. От тази гледна точка „Гласът на България“ не бива прибързано да се обявява като разочарование – стига да не очакваме от него някакви последствия и развитие след „последния съдийски сигнал“. Ако го възприемаме единствено като телевизионно забавление – интересен начин да се покажат дузина сърцераздирателни лични истории, да се представят поредните чужденци, за които България е едно чудесно място за живеене и пеене, и да следим тоалетите и прическите на Камелия и Поли Генова – имаме достатъчни причини да прекарваме неделните си вечери с него.

Ако обаче наистина обичаме музиката и откриването на нови таланти в нея, ако не сме безразлични към съдбата на всички, които са решили да покажат способностите си пред едномилионна публика – „Гласът“ не може да не ни дразни. Дразнещ е най-вече патосът, с който шоуто само помпа самочувствието си. В окуражителните думи, които менторите намират за всеки свои избраник, сякаш се съдържа повече лицемерие, отколкото искреност. Участниците са важни и ценни само докато сезонът все още е в ход и докато пийпълметрията мери броя зрители пред екраните. След това… ще се сетят за тях чак като наближи времето за следващото издание. Тогава ще поканят победителя в сутрешния блок и в още някое-друго предаване, ще му произведат някой клип, колкото да не е без хич, и толкоз. Да влязат следващите мераклии, в ефира на Би Ти Ви ще се намерят по 15-ина минути за всеки.

Затова е някак си тъжно и почти депресиращо да гледаш и слушаш пеещите момчета и момичета, колкото и талантливи и чаровни да са те. Най-трогателни сред тях са онези, които мечтаят да се изявяват в сферата на поп-фолка. Дошли са тук заради присъствието на чалга-дива сред менторите и заради липсата на ирония към любимия им жанр, каквато иначе цари в селенията на „Х Фактор“. Но и тук отношението към тях в крайна сметка не е по-различно. Поп-фолкът лицемерно е използван като въдичка за зрителско любопитство, но в крайна сметка низвергнат от голямата игра и натикан като наказан първокласник в ъгъла.

„Гласът на България“ ще продължи чак до юни. Дотогава всяка неделя ефирът на bTV ще бъде музикална сцена. Ако не ни представяха случващото се на нея с претенцията за някаква грандиозна битка в името на Нейно величество музиката, може би щяхме да се забавляваме значително повече. В сегашния си вид това шоу е типичен пример за самоцелна и самозадоволяваща се телевизия, която продава рекламно време, опаковано в комплект с гласове и мелодии, които, уви, няма да запомним.