Не трябва да се живее в нелюбов

Loveless

Новият филм на руския режисьор Андрей Звягинцев („Левиатан“, 2014) е може би най-силното заглавие от каталога на актуалния 22-и София филм фест. „Нелюбов“ е мрачен шедьовър, който те стиска за гърлото още от първите минути и накрая те изхвърля от киното не просто опустошен, а със смътното усещане за угризения – възможно ли е и ти да си почти толкова бездушен егоист като главните герои на екрана?

Историята разказва за двама сравнително млади съпрузи от типичната днешна „средна класа“ в Русия. Улисани в стремежа си да живеят по правилата на собствените си потребности (но без все пак да нарушават оковаващите норми на лицемерното общество наоколо), те са стигнали до неизбежен развод. Колкото до 12-годишния им син Альоша – и той, и тя съжаляват, че изобщо се е появил на бял свят. Когато един ден момчето им изчезва от къщи, нито един от двамата не бърза да поеме някаква вина за това. Започва издирване на Альоша, в което по-активни и загрижени за съдбата му са членовете на московски доброволчески отряд. Тук драматичният филм се превръща и в своеобразен трилър, но по-скоро е подтискащо с реализма си пътуване из най-грозните кътчета на човешката душа.

lovless-20180105
12-годишният Альоша живее в семейство без любов.

Като свое вдъхновение за създаването на „Нелюбов“ Звягински и продуцентът Александър Роднянски посочватт „Сцени от един семеен живот“ на Бергман.

Предишният филм на този режисьор – „Левиатан“ – беше не по-малко песимистичен, дори направо антируски в същността си. Заради своята откровеност, граничеща с нихилизъм, Звягинцев отдавна си е спечелил неприязън сред патриотично настроената руска кинокритика. В „Нелюбов“ обаче той отива по-далеч – тук злото е не просто в Русия и в нейното общество – то е у самия човек. Наличието на морален и добросъвестен контрапункт – чрез образите на доброволците от отряда за издирване – е като спасителна сламка в ледената река на обезверението, в която ни потапя този филм.

Ако трябва да го сравня с нашия „Посоки“ – творба с подобен жанр, атмосфера и стил – все пак бих откроил някои съществени разлики. Българският филм хвърля вината изцяло върху обществото и държавата, в която се намираме. В него повечето хора са невинни жертви – просто са имали лошия късмет да се родят не където трябва. Филмът на Командарев е мрачен и почти антибългарски, но съдържа някаква странна дистанцираност – сякаш е заснет от чужденци във варварска държава, които така и не могат да свикнат с абсурдите и жестоките закони, царуващи в нея. И не посочва никакъв изход от тях – почти ни праща към същия мост, от който един от героите искаше да се хвърли.

При „Нелюбов“ не е така. Тук липсват плакатно-декларативни монолози, сочещи къде е проблемът. Макар и със също толкова сгъстени тонове, филмът на Звягинцев не изключа добротата и човечността от уравнението. В него бездушието и злото са като тумор, който все още, или поне може би, подлежи на отстраняване или химиотерапия.

По-точната аналогия на „Нелюбов“ с български филм е с „Подслон“, представен преди 7 години отново на същия столичен фестивал. В него също става дума за 12-годишно момче, което влиза в конфликт с родителите си. Те така и не могат да разберат защо дете, на което не му липсва уж нищо, е готово да избяга от къщи с първия срещнат пънкар-наркоман… Без да е толкова мрачен като „Нелюбов“, българският филм е не по-малко реалистичен и откровен. Но и също като него спестява излишната дидактика и отказва да търси вината за всичко само у дивия капитализъм, в който се е случило да живеем. Важен детайл за „Подслон“ обаче – сценарият му е писан не от българин, а от румънец…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s