Кое е по-силно – недостигът на работна ръка или алчността на „предприемачите“?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 13 юли

Това го знае всяко хлапе, както се казваше в една тв викторина от близкото минало. Може би единствено мързелът е по-силен от алчността на българския пишман-предприемач, особено в сферата на туризма и особено през последните две години. Скоро да са ви обслужвали милионери? Като сервитьори, рецепционисти, късачи на билетчета, шофьори? Може би не подозирате, но почти сигурно е, че да.

Недостигът на работна ръка вече втори сезон е тема номер едно не само в туристическия бизнес, но и в цялата предприемаческа среда у нас. Либерализираха се работни визи, внесе се млад персонал от Молдова, Украйна, Беларус, Македония. По-големите хотелски вериги и обекти си решиха проблемите, поне отчасти. Някои се принудиха да вдигнат заплатите. Други – да поддържат целогодишна заетост на по-ценните си служители. Но в масовия случай, на средно и по-ниско ниво, родният хотелиер и въобще предприемач засега категорично отказва да осъзнае, че през 2018-а година ситуацията не е като през 2010-а с голямата безработица. Тогава дори без мърдане на пръста можеше да си осигури бачкатори на символично заплащане, при минимални осигуровки и с каторжнически условия за труд и почивка. Табелките „Набираме персонал“ сега красят почти всяко по-малко заведение и магазин във всеки български град, както и почти всеки по-малък хотел по морето. В повечето случаи зад тези надписи се крият на сянка и самите собственици. Принудени са да работят в обектите си – и те, и синовете и дъщерите им, които в предишни години по това време са били някъде по екзотични дестинации. Нямат друг избор – иначе трябва да затворят и да търпят загуби.

Същевременно, на броени метри от тях, в други заведения се мотаят без работа потенциални техни служители, но сред тях вече няма балами, готови за жълти стотинки да се трепят по цял ден. По-скоро биха кръстосвали крака, отколкото да се бъхтят за 500 лева на месец. За хилядарка… може и да се замислят, но алчността на предприемачите не позволява дори да се обсъжда подобна перспектива.

Ето как се стига до феномена милионер да работи нискоквалифициран труд, вместо да мисли за подобряване и разширяване на бизнеса си, да се усъвършенства, пътувайки по света и у нас, или просто да упражнява контрол върху персонала си, за да има все повече и все по-доволни клиенти. Интересно още колко лета ще продължи тази абсурдна ситуация, преди да настъпи някоя от следните развръзки: предприемачите най-накрая разбират, че няма балами и трябва да предлагат адекватни заплати и условия на труд; предприемачите фалират и влизат в армията на наемните служители; предприемачите си продават бизнеса на други, по-умни от тях, които доста по-рано са разбрали, че без мотивиран персонал не може да се развива успешна дейност. Най-малко вероятната развръзка е първата, разбира се. Но и останалите две не са толкова лоши и пак ще доведат до някакъв прогрес. Въпросът е сегашната ситуация да не продължава дълго, защото е наистина агония да наблюдаваш алчния инат на пишман-бизнесмени от градове и градчета и стагнацията, която той води след себе си.

А и представете си начина, по който един богаташ обслужва по-бедните от него свои клиенти – нали не очаквате да е отзивчив, пъргав и любезен с тях? Обикновено всичко в поведението му крещи, че той се чувства нещо повече от хората, които са решили да похарчат пари в неговия обект. И, естествено, се заричат да не стъпват повече там. Така омагьосаният кръг се затваря и богаташът започва още по-силно да псува – че няма хора, че няма хляб, че ситуацията в България е кофти… Кофти друг път!

„Защо няма кой да работи на морето“ – статия от мой колега в „Уикенд“ вече повече от година е хит и в Интернет и в този сайт конкретно. Чели са я стотици хиляди. Там също главен герой беше „бизнисменът-отворко“, който е готов да отвори заведение само с 300 чинии и два климатика – останалото все ще го измисли някак си. За времето, което мина от тогава, човек би се надявал нещо вече да се е променило и това животно да е измряло. Но не, ситуацията сега изглежда дори по-абсурдна. Ако миналото лято все още са живеели с някакви надежди, че ситуацията е временна и че отново ще се върнат старите времена с бачкаторите за жълти стотинки, сега вече са наясно, че това едва ли ще се случи, но въпреки това не предприемат нищо.

Принципът „аз ги лъжа, че им плащам, а те ме лъжат, че ми работят“ е все още първи и основен закон на българския среден и малък бизнес. Същевременно, ние сме една от страните с най-голям процент фирми, „еднолични търговци“ и ЕООД-та на глава от населението. Манталитетът ни е такъв – почти всеки, който поработи в някакъв отрасъл, много скоро решава, че не иска да е наемник, а трябва и може да е работодател. В доста случаи това е оправдано – най-малкото защото е пълно с нагли предприемачи, които експлоатират кадърните си служители, без да се сещат да ги поощрят или да им индексират заплатите. Но и нерядко просто става въпрос за нереална самооценка. Ето как довчерашният сервитьор или довчерашната фризьорка решават, че са способни да въртят сами някакъв обект. И последното, за което мислят, преди да се впуснат в бизнес-авантюрата, е как ще мотивират тези, към които самите те са се причислявали доскоро – наемните служители…

По темата може да се разсъждава още много. Сигурно почти всеки читател е бил свидетел или потърпевш от отношението на нагли бизнесмени, които още живеят десетилетие назад. Не ни остава друго, освен да се надяваме по-скоро да настъпи една от развръзките, които споменах по-горе. Дотогава можем поне да се посмеем над сеира, който едва ли се случва във всяка държава и по всяко време – богаташи да обслужват бедняци. Не ги жалете, а ги питайте при всяка възможност – защо не си назначите някой да работи тук вместо вас и семейството ви? И не позволявайте да ви минават с отговора, че няма работна ръка. Ръка има – балами няма!