Иначе казано – не пропускайте „Рапсодията“ за Фреди

Едва днес смогнах да гледам филма за Фреди Меркюри и „Куин“ „Бохемска рапсодия“. Ако вие все още не сте, не се разсейвате дълго и попълнете този пропуск. Не го оставяйте за домашна консумация, защото има какво да се види и чуе на голям екран.

За тази рок-сага, започната от един режисьор и довършена от друг, се изля толкова много предварителен хейт, че сегашният му касов успех е като някакво възмездие. И напълно заслужено. След Venom, това е вторият блокбастър тази година, при който прогнозите и мненията на критиците толкова драстично се разминават с реакцията на публиката.

Макар и смятана за „официозна“, твърде контролирана от живите членове на групата и нескрито комерсиална биография, историята е изненадващо добре балансирана – като фактология, драматизъм, чувство за хумор и добре уцелена тоналност. Вярно е, че тук отсъства психеделизмът и мистицизмът, вложен от Оливър Стоун във филма за Джим Морисън „Доорс“. Но и не забелязах някакво старателно избягване на скандалите и противоречията. Заснет със замах, без пестене на бюджет и с усет към детайлите (е, стохилядната публика на „Уембли“ в последните 20 минути беше дразнещо компютърна, но какво да се прави), филмът все пак остава типично английски като атмосфера. Няма го онова холивудско профанизиране и елементаризиране на всяка идея, конфликт и послание, от което най-много се боях. А рискованото решение да се пресъздаде, преиграе и пре-изпее паметното участие на „Куин“ в суперконцерта Live Aid през 1985-а заслужава респект. Толкова много неща можеше да се объркат тук, но не са се объркали.

Актьорската игра без изключение е страхотна – Реми Малек като нищо ще получи номинации за главната си роля, въпреки че напълно допускам изпокаралия се с „Куин“ Саша Барън Коен да се беше справил още по-добре. Моят личен любимец е Майк Майърс в поддъпжащата роля на продуцента от EMI Records Рей Фостър, останал в историята като човека, който така и не повярвал в магията на „рапсодията“ – жесток.

Казано накратко – не четете словесните упражнения на критици, разбирачи и псевдоразбирачи по темата. Не смятам и че са чак толкова фатални някои историческо-фактологични несъответствия. По-важното е, че духът на Фреди и вълшебството на музиката, която той създаваше с останалите трима, е тук. Филмът е изненадващо вълнуващ и, ако не сте някакъв непоправим сноб, е невъзможно да ви подразни, нито досади през всичките си 134 минути.