Два нови български филма надхвърлиха очакванията – звучи твърде хубаво, но е факт
През последните десетилетия киноманите у нас се нагледаха на „фестивални“ български филми, пропити с маниерност и типично нашенски песимизъм и заснети сякаш напук на публиката и на нейните потребности. Обезверена от „Посоки“, объркана от „Нокаут“, разочарована от „Цветът на хамелеона“ и „Извън пътя“, аудиторията у нас сякаш се примири, че сериозното ни кино е неспособно да съчетава дълбоки и смислени послания с атрактивност и умение (или поне желание) да се достига до по-широка аудитория, която да осмисли вложените творчески усилия и финансови средства.
Но последните години родиха и нов тип игрално БГ-кино – откровено комерсиално, насочено главно към реализирането на някаква бърза печалба или поне към ефектно оправдане на похарчения бюджет. „XI a“, „Привличане“, „Летовници“, „Бензин“… Към този списък можем да прибавим и хибрида „Уют“ на Камен Донев, който нескрито посягаше към по-масова публика, но така и не успя да достигне до нея и остана самотен и неразбран в театралската си самовлюбеност.
Затова и две от последните премиери – режисьорските дебюти на Лъчезар Аврамов и Мариан Вълев „Снимка с Юки“ и „Лошо момиче“ – не вдъхваха особен оптимизъм препатилите киномани. Първият миришеше отдалеч на типично фестивално, поръчково и пропагандно кино, а вторият – на безцеремонен комерс, забъркал в сладък компот гимнастички, мутри, проститутки и следовател-донкихотовец.
За щастие, сдържаните очаквания са надхвърлени. И двата филма успяха да излязат извън рамките на категориите, в които хората бяха готови да ги затворят.
„Снимка с Юки“ – екранизация по разказ на талантливия млад автор Мирослав Пенков – е историята на българин и японка от Канада, бездетна млада двойка, попаднала в тукашно село и във внезапния вихър на екзистенциална криза. Случва се нещо драматично, което разтърсва из основи житейската философия и ценностната им система. Заснет ослепително, но и ненатрапчиво от немския оператор Торстен Липсток, филмът устоява на изкушенията да затъне в блатото на плакатните социално-политически послания, оставайки изцяло на територията на общочовешката психологическа драма. Руши Виденлиев прави запомняща се роля – без много думи, а най-вече с погледи и състояния. До него японската актриса Кики Сугино отначало е неубедителна, но постепенно успява да изгради достоверен образ. Но над всички е невероятното превъплъщение на боксовата ни легенда Серафим Тодоров в ролята на местен циганин, от когото всички се страхуват.
Крайният резултат е проникновен и докосващ сърцето филм, зад чийто драматизъм се прокрадва тъничък лъч на надежда и човещина. „Снимка с Юки“ е рядък пример за българско кино, от което не бихме се срамували на нито един световен фестивал, и който същевременно би развълнувал дори неизкушените от арт-жанра зрители.
Още по-голяма изненада е „Лошо момиче“ на Мариан Вълев, чиито трейлъри създаваха очакване за евтин микс от „Под прикритие“, „Бензин“, „Привличане“ и каквото още се сетите. Актьорът, когото публиката винаги ще помни като Куката, тук е устоял на не едно и две изкушения. Не си е отредил роля в проекта си (въпреки че това вероятно е щяло да вкара повече зрителки в киносалоните) – присъства само като глас зад кадър в една сцена. Не го е наблъскал с евтино продуктово позициониране. Не залага на нито един от „трите кита“ на кинаджийската ширпотреба – екшън сцени или преследвания с коли, еротика и нецензурен диалог. Нито пък се е плъзнал по най-лесната допирателна – да раздава присъди, поучава и морализаторства. На такъв тип социално-ангажирана пропаганда сме се нагледали точно толкова, колкото и на набързо скалъпени екшънчета или комедийки.
Но не – „Лошо момиче“ е по-скоро film noir, който третира теми като отчуждението, самотата и безпътицата с изненадваща за режисьорски дебют елегантност, добре дозирана мярка и лекота. Разказаната история – за гимнастичка, която зарязва спорта и властната си майка и тръгва по лош път – на пръв поглед звучи клиширано, но филмът в нито един момент не предизвиква досада или усещане за „дежа вю“. Приказната красота на художествената гимнастика и вулгарната естетика на стриптийз-баровете са поставени във въздействащ контрапункт, за което основна заслуга има операторският стил на Антон Бакарски.
Титулярните актриси – Любомира Башева и Елена Телбис – правят спиращи дъха роли, а Саня Армутлиева „играе себе си“ и е не по-малко убедителна като безсърдечната майка-треньорка. Най-трудна (но и благодатна) е задачата на Деян Донков в ролята на следовател-аутист, който нагазва в дебрите на софийския ъндърграунд. За съжаление, именно най-голямото име във филма е и най-слабото му звено. Точно както певците в имитаторското шоу „Като две капки вода“ рядко смогват да излязат от собственото си амплоа и най-често пеят със своя собствен маниер, и тук хитовият актьор не успява да замаскира тарикатско-донжуановския си натюрел, поради което образът му се получава по-скоро комичен, без това да е търсен ефект. Е, и рекламата на немската група „Рамщайн“ идва малко в повече, но с това като че ли недостатъците на „Лошо момиче“ се изчерпват. Филмът на Вълев без съмнение е изненадата на сезона – автентичен, добре балансиран, заснет без дразнеща претенция, но и без капчица евтин флирт с масовата аудитория.
Да повторим още веднъж – и „Снимка с Юки“, и „Лошо момиче“ са плод не на врели и кипели кинаджии, а на режисьори-дебютанти. Дали този факт не загатва за едно цялостно израстване и за смяна на поколенията в тази иначе самодоволно-капсулирана наша гилдия? Човек даже не смее да го изрече на глас, за да не урочаса нещо…
Хиляди благодарности за филм ревютата!! Като запален киноман съм винаги нащрек за интересни български филми, но често ми е трудно да намеря информация за премиери им те и за качеството им от Ричмънд, Вирджиния.
Ще си поиграя да намеря и двата филма описани по горе и да ги изглеждам.
Николай
ХаресвамХаресвам
“ Обезверена“ от ПОСОКИ? ПОСОКИ е прекрасен филм. И не казвам това, защото имам специално отношение към филмите на Стефан Командарев. БЕНЗИН, ПРИВЛИЧАНЕ, 11 А са филми толкова, колкото са книги графоманските изстъпления на В. Райкова. Това са обикновени комерсиални глупости. За НОКАУТ даже не ми се говори- който е заблудил Н. Илиев, че става за режисьор следва да отговаря за квалифицирано престъпление. Важно уточнение- гледала съм всички филми, които споменавам. Уточнявам заради така разпространената българска черта да имаме мнение за неща, които НЕ познаваме.
Гледах и ЛОШО МОМИЧЕ и СНИМКА С ЮКИ. Впечатлиха ме и ми харесаха всеки от филмите по различни причини. В СНИМКА С ЮКИ невероятно впечатление ми направи Серафим Тодоров, но май не съм единствената която ще каже това.
В ЛОШО МОМИЧЕ следователят аутист е истинско попадение. А Елена Телбис, да е жива и здрава, напрово исках да я гръмна от залата. Просто си представях как й пръскам черепа. И да, Рамщайн ми дойдоха отгоре. МНОГО отгоре. То пък това се оказа единствената „истинска“ група, а!? И това “ продуктово позициониране“ като с онова кафе в ПОД ПРИКРИТИЕ. Но хайде това да е кусурът на този наистина хубав филм.
А УЮТ на Камен Донев е филм, който доказва най- малко две неща с всичките глупости, които сте казаха и написаха за него и автора му. Първо- че в България ВСЕ ОЩЕ е пръстъпление да си талантлив, прилично интелигентен и успешен едновременно. И второ- тази страна НИЩО няма да я затрие. Нищо различно от завистта и безпросветната злоба към всички, които се опитват да правят нещо, вместо да си чоплят в носа. Странно, защо изведнъж Донев се оказа прицел на толкова негативизъм, но не виждам “ великото“ обществено мнение да има проблеми с простащините на Сл. Тр. и компания, с идиотските „литературни“ амбиции на тая посредственица В. Райкова, с всякакви такива отчайващо прости “ звЬезди“ от всякакъв род и калибър? Мистерия!
ХаресвамХаресвам