Два нови български филма надхвърлиха очакванията – звучи твърде хубаво, но е факт

Руши Виденлиев и японката Кики Сугино в „Снимка с Юки“.

Серафим Тодоров е актьорската сензация на годината в ролята на мрачен цигански патриарх, от когото всички се страхуват.

Елена Телбис и Любомира Башева правят въздействащи роли в „Лошо момиче“ – без преиграване и декламиране, на каквото сме се наслушали в родното кино.

Следовател-аутист-донкихотовец – труден и благодатен образ, в който Деян Донков е интересен, но неособено убедителен.

През последните десетилетия киноманите у нас се нагледаха на „фестивални“ български филми, пропити с маниерност и типично нашенски песимизъм и заснети сякаш напук на публиката и на нейните потребности. Обезверена от „Посоки“, объркана от „Нокаут“, разочарована от „Цветът на хамелеона“ и „Извън пътя“, аудиторията у нас сякаш се примири, че сериозното ни кино е неспособно да съчетава дълбоки и смислени послания с атрактивност и умение (или поне желание) да се достига до по-широка аудитория, която да осмисли вложените творчески усилия и финансови средства.

Но последните години родиха и нов тип игрално БГ-кино – откровено комерсиално, насочено главно към реализирането на някаква бърза печалба или поне към ефектно оправдане на похарчения бюджет. „XI a“, „Привличане“, „Летовници“, „Бензин“… Към този списък можем да прибавим и хибрида „Уют“ на Камен Донев, който нескрито посягаше към по-масова публика, но така и не успя да достигне до нея и остана самотен и неразбран в театралската си самовлюбеност.

Затова и две от последните премиери – режисьорските дебюти на Лъчезар Аврамов и Мариан Вълев „Снимка с Юки“ и „Лошо момиче“ – не вдъхваха особен оптимизъм препатилите киномани. Първият миришеше отдалеч на типично фестивално, поръчково и пропагандно кино, а вторият – на безцеремонен комерс, забъркал в сладък компот гимнастички, мутри, проститутки и следовател-донкихотовец.

За щастие, сдържаните очаквания са надхвърлени. И двата филма успяха да излязат извън рамките на категориите, в които хората бяха готови да ги затворят.

„Снимка с Юки“ – екранизация по разказ на талантливия млад автор Мирослав Пенков – е историята на българин и японка от Канада, бездетна млада двойка, попаднала в тукашно село и във внезапния вихър на екзистенциална криза. Случва се нещо драматично, което разтърсва из основи житейската философия и ценностната им система. Заснет ослепително, но и ненатрапчиво от немския оператор Торстен Липсток, филмът устоява на изкушенията да затъне в блатото на плакатните социално-политически послания, оставайки изцяло на територията на общочовешката психологическа драма. Руши Виденлиев прави запомняща се роля – без много думи, а най-вече с погледи и състояния. До него японската актриса Кики Сугино отначало е неубедителна, но постепенно успява да изгради достоверен образ. Но над всички е невероятното превъплъщение на боксовата ни легенда Серафим Тодоров в ролята на местен циганин, от когото всички се страхуват.

Крайният резултат е проникновен и докосващ сърцето филм, зад чийто драматизъм се прокрадва тъничък лъч на надежда и човещина. „Снимка с Юки“ е рядък пример за българско кино, от което не бихме се срамували на нито един световен фестивал, и който същевременно би развълнувал дори неизкушените от арт-жанра зрители.

Още по-голяма изненада е „Лошо момиче“ на Мариан Вълев, чиито трейлъри създаваха очакване за евтин микс от „Под прикритие“, „Бензин“, „Привличане“ и каквото още се сетите. Актьорът, когото публиката винаги ще помни като Куката, тук е устоял на не едно и две изкушения. Не си е отредил роля в проекта си (въпреки че това вероятно е щяло да вкара повече зрителки в киносалоните) – присъства само като глас зад кадър в една сцена. Не го е наблъскал с евтино продуктово позициониране. Не залага на нито един от „трите кита“ на кинаджийската ширпотреба – екшън сцени или преследвания с коли, еротика и нецензурен диалог. Нито пък се е плъзнал по най-лесната допирателна – да раздава присъди, поучава и морализаторства. На такъв тип социално-ангажирана пропаганда сме се нагледали точно толкова, колкото и на набързо скалъпени екшънчета или комедийки.

Но не – „Лошо момиче“ е по-скоро film noir, който третира теми като отчуждението, самотата и безпътицата с изненадваща за режисьорски дебют елегантност, добре дозирана мярка и лекота. Разказаната история – за гимнастичка, която зарязва спорта и властната си майка и тръгва по лош път – на пръв поглед звучи клиширано, но филмът в нито един момент не предизвиква досада или усещане за „дежа вю“. Приказната красота на художествената гимнастика и вулгарната естетика на стриптийз-баровете са поставени във въздействащ контрапункт, за което основна заслуга има операторският стил на Антон Бакарски.

Титулярните актриси – Любомира Башева и Елена Телбис – правят спиращи дъха роли, а Саня Армутлиева „играе себе си“ и е не по-малко убедителна като безсърдечната майка-треньорка. Най-трудна (но и благодатна) е задачата на Деян Донков в ролята на следовател-аутист, който нагазва в дебрите на софийския ъндърграунд. За съжаление, именно най-голямото име във филма е и най-слабото му звено. Точно както певците в имитаторското шоу „Като две капки вода“ рядко смогват да излязат от собственото си амплоа и най-често пеят със своя собствен маниер, и тук хитовият актьор не успява да замаскира тарикатско-донжуановския си натюрел, поради което образът му се получава по-скоро комичен, без това да е търсен ефект. Е, и рекламата на немската група „Рамщайн“ идва малко в повече, но с това като че ли недостатъците на „Лошо момиче“ се изчерпват. Филмът на Вълев без съмнение е изненадата на сезона – автентичен, добре балансиран, заснет без дразнеща претенция, но и без капчица евтин флирт с масовата аудитория.

Да повторим още веднъж – и „Снимка с Юки“, и „Лошо момиче“ са плод не на врели и кипели кинаджии, а на режисьори-дебютанти. Дали този факт не загатва за едно цялостно израстване и за смяна на поколенията в тази иначе самодоволно-капсулирана наша гилдия? Човек даже не смее да го изрече на глас, за да не урочаса нещо…