Безумците сред кандидатите за общински съветници и кметове винаги са били налице – просто сега започнахме да ги забелязваме повече. Дали най-накрая електоратът ще проумее, че избраниците му няма как да са много по-различни от него самия?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 11 октомври

36 288 кандидати за кметове и общинари в цялата страна. От тях 1254 искат да са градоначалници на общини, 5059 на кметства и 460 – на райони. 29 515 биха желали просто да са съветници в местните парламенти, или както в някои региони ги нарича медийният жаргон – старейшини.

На фона на все по-голямото обезлюдяване на градове и села в посока чужбина или София, тези числа означават само едно – кандидатските листи повече отвсякога са в плен на безумието. За да попълнят бюлетините си, коалиции, партии, съюзи и движения прибягват до всеки възможен братовчед, съсед, колега или просто фейсбук-познат. Резултатите са шокиращи.

Усещането е, че сме нападнати, а скоро – и завладяни – от пълчища полуграмотни, съмнителни или най-малкото странни хора, които в следващите 4 години биха могли да управляват живота около нас.

Но истината е, че „фрийковете“ са тук открай време, на всички избори – дори и тогава, когато популацията ни беше съставена от далеч по-качествен демографски материал, който днес в по-голямата си част лъска тоалетни, гледа пенсионери или кара таксита в Западна Европа и Щатите. Просто тези хора сега ни се набиват в очите по-силно от когато и да било, защото вече ни облъчват не толкова от телевизионния екран и вестниците, а от Интернет. А медията, която най-ефективно манипулира възгледите и решенията ни, са именно социалните мрежи.

Не е задължително да си гледал филма „Брекзит“ с Бенедикт Къмбърбач (където цялата агитация за излизането на Великобритания от ЕС беше проведена във Фейсбук), за да си чувал, че облъчването през Интернет действа безотказно. Посланията (или обещанията/лъжите – изборът е ваш) се таргетират най-прецизно, а конкурентите ти на изборите така и да не научават с какво баламосваш милионите клети потребители, за да го контрират или опровергаят. Манипулацията е строго индивидуална – като костюм, ушит по мярка на клиента.

На тези избори и българските партии (особено в светлината на предстоящото орязване на субсидиите им) се изхитриха да рекламират не толкова в скъпоструващи телевизии, радиа и вестници, колкото в Интернет. Към задължителния (и все повече предпочитан главно от пенсионерите) Фейсбук тази година е прибавена и любимата социална мрежа на младежта – Инстаграм. Ето как изведнъж хиляди българи, които са отвикнали да гледат телевизия и да четат преса, бяха бомбардирани от физиономиите и посланията на какви ли не безумци. С изненада откриха, че глуповатият съсед от горния етаж, мързеливият колега от бившата месторабота или безработен далечен роднина от съседното градче са се кандидатирали я за кмет, я за общинар. Или просто се сблъскаха с някакво нахално невежество, костюмирано и заснето в предизборен плакат с девиз и зачеркнат номер за гласуване.

Но истината е, че и извън платените публикации в Интернет положението не е много по-различно. Ако глуповатият съсед, мързеливият колега или безработният далечен роднина не са кандидат-общинари, те пак ще са най-малкото избиратели. И пак ще са част от политическия ландшафт. Ако не пряко с действията си, то поне с вота си ще решават кой да влезе в местното кметство, да разпределя парчетата от баницата или просто да се разпорежда с общите пари, земи и имоти.

В тази песимистична картинка се прокрадва поне един светъл лъч. Челният сблъсък на българите с нискокачествения политически материал, който посяга за пореден път към властта, най-сетне може да ги избави от заблудата, че живеем в две различни Българии – едната е на умните, работливите, инициативните и добросъвестните, а другата – на мързеливите алчни селски тарикати, които, кой знае защо, винаги успяват да се докопат до властта и да управляват тези от първата. Не – страната ни е само една и всички живеем в нея. А политическият контингент, който на всеки четири години идва на власт, няма как да е много по-различен от електората, който го поставя там.

Позата, която става все популярна в социалните мрежи – как ние сме безсилни срещу корумпираното невежество на кандидатите за власт, е твърде комфортен и елементарен ескапизъм. Бягство от реалността чрез наркотика на избликналото за секунда недоволство, подкрепено от дузина лайкове и иконки с гневни човечета отдолу. За много хора това е таванът, пълният максимум на социалната им и политическа активност – препубликуване на някакъв повод за недоволство.

Показателно е как из Фейсбук тези дни стана популярен колаж от снимки на безумни фрийк-кандидати за кметските избори – нелепо изглеждащи и облечени, с абсурдни портрети и още по-абсурдни послания и девизи. Но никой от тези, които са го споделили с гняв или сарказъм, не обръща внимание на факта, че това са плакати от предишната кампания през 2015-а.

Не че сега фрийковете не са същите. Не че и на тези избори няма нелепи кандидатури като казанлъшката коалиция „Никой не харесвам“ (!?) отпреди 4 години. Само костюмите са една идея по-модерни и снимките – по-качествени, тъй като фотографията става все по-достъпно изкуство дори за най-големия профан. Но най-голямата константа е безхаберието на всички онези, които уж негодуват срещу войнстващата политическа посредственост. Няма как масовата, епидемична неспособност да се отсява една фалшива новина от истинската, една манипулация от реалните факти и някакъв евтин стар популистки трик от адекватно формулиран наболял проблем да доведат до нещо различно от тържество на фрийк-шоуто в политиката и властта.

Накрая само още малко статистика – броят на кандидатите за кмет на София тази година е рекорден – цели 19. 1010 човека искат да са общински съветници. 341 са мераклиите за районни кметове в столицата – по цели 14 на район. Сеирът до 27 октомври тепърва ще се разгръща…