Киното на раздора

на

Покрай новия филмов закон в гилдията се хванаха за гушите, а по стара българска традиция режисьорско-продуцентската мафия е против всякакви промени и развитие

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 12 февруари

„18 процента сиво“ е типичен пример за филм, който е похарчил напразно държавната субсидия…

Тези дни филмовата гилдия е силно превъзбудена и най-сетне има поводи да разнообрази негодуванията си срещу нещо извън ковид-епидемията и ограничителните мерки срещу нея. Дългоочакваният нов закон за киноиндустрията противопостави всеки срещу всеки в този бранш и това едва ли е изненада. По стара българска традиция всяка по-сериозна промяна се приема на нож, защото твърде много хора имат изгода от досегашното статукво – адаптирали са се към него и трудно нещо извън личния им интерес би могло да ги трогне или ентусиазира.

Интересът на крайния потребител – публиката – естествено е изтикан на заден план – както от държавниците, работещи по законопроекта, така и от самата гилдия, която в мнозинството си е мотивирана от всичко друго, но не и от създаването на стойностни и запомнящи се продукти. Ако в българското кино през последните десетилетия са се появявали качествени филми, то това е било вследствие на някаква конкретна лична амбиция, на избликването на индивидуален талант у един или у шепа хора, но в никакъв случай не и резултат от добре работеща система, поощрявана от държавата и разработвана от самия бранш. Затова и още в началото нека сме наясно – каквито и недостатъци да има проектозаконът, колкото и недоизкусурени неща или подводни камъни да има в него, ситуацията след приемането му просто няма как да бъде по-лоша от досегашната – може само да стане по-добра. Разбира се, традициите у нас повеляват всички пряко замесени в дадената сфера лица да се фокусират върху евентуалните рискове и да неглижират неминуемите плюсове, заради които дори американският посланик тези дни публично изказа одобрение и поощрение.

„Доза щастие“ е пример за обратното – как без голям бюджет може да се снима стойностно кино.

Популярната мантра в гилдията е, че у нас просто не се създават условия да имаме филми и сериали на нивото на все по-популярната платформа „Нетфликс“. Когато обаче лично дипломат от родината на „Нетфликс“ ни казва, че с проекта за нов закон правим сериозна крачка в тази посока, същата тази гилдия е готова да скочи на нож. Интересно тогава кой ли е правилният пример, който да следваме? Може би финансирането на „Мосфильм“ и „Ленфильм“?

Добре известен факт е, че от години държавните субсидии за филми приоритетно се въртят между едни и същи „бенефициенти“. Системата позволява на хората, които разпределят бюджетите, да си правят услуги едни на други и да държат настрани всеки нов и амбициозен играч, който опитва да пробие този почти херметически кръг. Изключенията са много малко. Крайният резултат е или нескончаема серия от „фестивални филми“, които се харесват само на шепа критици (обикновено близки приятели на самите автори) и се прожектират максимум седмица-две пред почти празни салони, или влудяващи халтури, чиито автори дори нямат интерес творбите им да излизат на екран – за тях е достатъчно, че са усвоили субсидиите за тях и са излезли на печалба още преди първия снимачен ден.

Разбира се, няма никаква гаранция, че какъвто и да било нов закон би сложил точка на тази порочна практика. Заложеното поощряване на чуждестранни кинаджии, снимащи у нас, обаче би създало поне някаква по-сериозна и по-реална пазарна конкуренция и би позволило на този сектор, с всички технически лица и съпътстващи бизнеси, изхранващи се от него, да се развива по западен, а не по комунистически образец.

Линиите на противопоставяне в гилдията, ако изобщо трябва да занимаваме читателя-зрител с тях, са няколко. За първата вече споменахме – окопалата се в комисии и институции режисьорско-продуцентска мафия от „свои хора“ няма интерес от никакви промени и разбутване на статуквото.

Вторият фронт е „кинопродуценти срещу телевизии и продуценти на тв сериали“. За зрителя отдавна е ясно, че трите основни тв канала са главен, а понякога почти единствен спонсор на създаването на игрално кино. Както и че сериалите са жанр, който все повече ще ангажира малкото кадърен творчески ресурс у нас. Ако обаче телевизиите в качеството си на филмов производител посегнат към държавната подкрепа за това изкуство и я получат, неминуемо ще влязат в ролята на някакъв регулатор – кой и за какво да получава пари и кой да не получава. Никой, разбира се, не може да гарантира, че този регулатор ще е обективен и прогресивен, но едно е сигурно – той ще е далеч по-фокусиран в ефективността на крайния резултат, отколкото досегашните разпределящи комисии и институции. Срещу безпристрастния аргумент на числата в зрителския рейтинг ще е много по-трудно да се вадят някакви абстрактни „художествено-естетически критерии“. Затова и не е учудващо, че много хора от бранша, свикнали да получават безконтролно бюджетиране, сега са изнервени, че може вече да не го получават.

Киноцентърът в Бояна също е „ябълка на раздора“ – родни кинаджии възроптаха, че държавата ще поощрява снимането на чужди продукции у нас.

Трето противопоставяне е това между собствениците на киносалони, които може да бъдат задължени да показват по-голям процент български филми в седмичната си програма, и създателите на такива. Тук и двете страни формално са в правото си. Кинаджиите нямат друг шанс за пълноценен контакт с публиката, освен чрез веригите мултиплекси. Кината пък досега са имали много малко причини да са доволни от българските заглавия, които са програмирали в салоните си. През последните години успешните продукции, докоснали сърцата и умовете на зрителите и генерирали някакъв що-годе приличен приход, се брояха на пръстите на едната ръка – „Възвишение“, „Вездесъщият“, „Дъвка за балончета“, „Завръщане“, „Доза щастие“, „Лошо момиче“ и „Ятаган“. От „по-фестивалните“ филми, които макар и да не са събрали много публика, но са заслужавали всеки лев субсидия за тях, можем да изброим „Маймуна“, „В кръг“, „Снимка с Юки“, „Бащата“… и това е. Всичко останало е продукция, която просто не е трябвало да вижда бял свят. Ако е била частно финансирана, какъвто беше случаят с безумието „Опърничавите“ – да не ни е яд толкова. Там губещи основно са зрителите, излъгали се да платят 8 лева за билет, и кината, допуснали подобно нещо до екраните си. Камен Донев също направи своя „Уют“ някак си на инат, напук на държавната система, и поне събра немалко хора в салоните, макар доста от тях да останаха разочаровани. Сигурно следващият му опит, ако изобщо има такъв, ще бъде не толкова театрален и евентуално по-успешен.

Но когато говорим за филми като претенциозните и дори подтискащи „Асансьор за пациенти“, „18% сиво“, „Нокаут“ и „Посоки“, или пък за комерсиални халтури с тъп сценарий, бъкани с продуктово позициониране и читалищни актьорски скечове като „XI а“, „Привличане“, „Летовници“, „Диви и щастливи“ и „Бензин“ – тогава няма как да не сме на страната на киносалоните, които роптаят срещу натиска за по-голяма българска квота в програмацията – напълно прави са!

И още една линия на противопоставяне тези дни – продуцентите на „скъпи сериали“ скачат срещу продуцентите на евтини такива – с аргумента, че с малко пари не може да се създава качествена продукция. Истината е, че и те не са прави – налице са достатъчно примери за тъпи и неуспешни сериали, направени с много пари, и за хитови и смислени такива, заснети с оскъдни средства, но с достатъчно амбиция и умение. Епизодите на „Братя“ струват в пъти по-малко от някои епизоди на „Под прикритие“, но не са непременно по-лоши от тях. Единица екранно време в „Откраднат живот“ със сигурност е струвала много по-евтино от същата в „Четвърта власт“, но сравнението не е в полза на по-скъпия сериал. В ефира на печално загиналата ТВ7 също се нагледахме на безумия, направени с много пари, харчени безконтролно от „наши хора“. Може би единствените примери за по-големи бюджети, донесли наистина хубави и прилично изглеждащи сериали, към които е трудно публиката да има претенции, бяха „Дяволското гърло“ (Нова тв) и „Дървото на живота“ (ТВ7).

Дали някога гилдията ще проумее (или ще признае публично), че не съществува и няма как да съществува закон или държавна система, която априори да поощрява талантливото изкуство? Докато има бюджети и дотации, ще има и корупционни схеми за разпределянето им.

Качествените филми са следствие на лични амбиции, хъс и талант, проявен от авторите им, а не на държавна благословия. Но воят, който се надига срещу всеки опит да се разбута това блато и да се постави върху други основи, отдавна прилагани по белия свят, е повече от съмнителен и не говори никак добре за онези, от чиито уста се носи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s