Конкурентите на ГЕРБ дърпат различни каруци в различни посоки, но скритата им, и по-важна, предизборна цел е да не развалят потенциалната коалиция с него

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 19 март

В седмицата, в която Холивуд обяви тазгодишните кандидатури за „Оскар“ (мачкай, Бакалова!), българската политическа класа достигна нови върхове в актьорското майсторство и режисура. В разгара на предизборната кампания за вота на 4 април все повече става ясно, че крайният резултат е предварително известен – като в мач от черното тото между отбори от българската А-група.

От нито едно изявление на нито един кандидат или щаб не се долавя даже намек за съмнение, че най-много гласове ще получи ГЕРБ. Доста вероятно е процентът бюлетини за партията на Борисов дори да е по-висок от днешните прогнози, защото със сигурност ще има „скрит вот“ – от гласоподаватели, които пред социолозите са се побояли да признаят симпатиите си. Шансът преднината на ГЕРБ да се окаже по-малка от сега сочените 5 процента пред БСП, е почти близък до нулата.

Повечето партии са твърде заети да потушават вътрешни скандали. Освен това дърпат каруците си в коренно различни посоки. След разчистване на сметки в стилистиката на слон в стъкларски магазин, Корнелия Нинова сега се радва на небивал домашен комфорт на „Позитано“, а спадащият рейтинг на партията й очевидно не я притеснява особено. Държи се като човек, който не само не държи да поеме властта час по-скоро, но дори като такъв, който бяга от нея като дявол от тамян. За БСП за поредна година си остава приоритет пласирането на определена бройка депутати и достъпа до парламентарния микрофон, чрез който да оправдават заплатите и съществуването си на този свят.

Хората на Слави се изложиха още преди дори да са поискали властта като хората – а представяме си какво ще е, ако вземат, че получат такава. „Има такъв народ“ влезе в историята като първата партия, поискала да махне или премести кандидат-депутати от собствените си листи. Заповяданото „от горе“ (да, Трифонов е висок на ръст, но предпочита да общува с подопечните си чрез посредници във вайбър-групи) към всички функционери тотално мълчание е последен опит потенциалният им електорат да не научи за безумията в тази формация и да не се разочарова от нея още преди да си е пуснал бюлетината.

ДПС са в по-стабилна позиция отвсякога – до такава степен, че даже си позволиха в един от софийските райони да впишат кандидат с рехава брада и съмнителен поглед, известен главно с рап-ръмженето и порно-клипчетата си, та сега цялата прогресивна младеж в Инстаграм се чуди на кого повече да се смее – на партията или на самия него. Посланието сякаш е: „даже и с такива кандидатури пак можем да сме трети при подобна конкуренция“. И не са далеч от истината.

ВМРО и доскорошните им партньори от НФСБ (вече коалирани с Марешки) сякаш доброволно са приели ролята на клоуните на кампанията, но нищо чудно накрая да се окажат с повече гласоподаватели, отколкото маститите наблюдатели и социолози са очаквали. Вече коментирахме веднъж, че на тези избори изобщо не е важно колко колебаещи се избиратели ще привлечеш – такива просто отдавна няма – а доколко ще успееш да нахъсаш собственото си ядро с правилните аргументи и артистична реторика (или рушвети под една или друга форма).

За „Демократична България“, Отровното трио, републиканците на Цецо Мозъка и партията-носител на Васил Божков какво да кажем? Те са в положението да стискат палци изобщо да попаднат в парламента. Много от симпатизантите им до последно ще се терзаят дали ако пуснат бюлетина с техния номер няма да си дадат гласа на вятъра и той да отиде при далеч по-омразни за тях формации. И нищо чудно на 4 април да предпочетат някое „по-малко зло“.

Но най-сериозният аргумент в полза на твърдението, че идващите избори са „свирен мач“, е сигурността, че ГЕРБ ще са първи, и че Борисов е изключено да не състави кабинет под някаква форма. Вероятността само да имитира такъв опит и да отстъпи правото на следващите в класирането съществува единствено ако вече да се е договорил с някои от тях и правителството реално пак да бъде негово, но маскирано под чуждо име. Дали следващият премиер ще се казва отново Борисов или някой „нов Беров“, това не променя принципно изхода както от мача, така и от цялото „първенство“. И в двата случая коалирането с ГЕРБ е незаобиколим момент, което обяснява и поведението на повечето действащи лица на терена. От тях се изисква просто да имитират, че ритат топката, и да се радват, че по трибуните в момента няма публика, готова да ги освирка. Единствено Волен Сидеров, като някакъв съвременен Мунчо, провлачва език в „Панорама“ или в собствената си телевизия и хвърля бомба след бомба против статуквото и „колониалния режим“, осигурявайки поредната доза опиум за оределия си електорат. Нищо чудно и той накрая да се окаже с по-голям прираст в гласовете, отколкото някои формации, които допреди няколко месеца се изживяваха като следващите управляващи.

Простата логика и здравият разум говорят, че щом като след протестна вълна като онази от миналото лято парламентарната и извънпарламентарната опозиция така и не успяха да излъчат ясна и единна алтернатива, олицетворявана от конкретна личност, очевидно недоволството на българите от досегашното управление не е чак толкова голямо, че да се налага коренна властова промяна. В оставащите до изборите дни ще наблюдаваме неизбежния провал на всички онези, които продължават да се самозаблуждават в обратното. А останалите, които не са чак толкова наивни, ще ни поднасят актьорски изпълнения, достойни за академични статуетки.