Фрийк-шоуто с агитационната кампания приключи, сега е ред на представлението със забравените обещания и „невъзможните“ коалиции

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 2 април

„Като всяка година по същото време, циркът си тръгна от нашия град. Даде ни своите две представления и замина отново по белия свят“, пееха „Тангра“ в една от знаменитите си песни от 80-те, а на баскитарата свиреше Косьо Марков, лека му пръст, когото ковид-болестта погуби наскоро. Е, циркът, наречен „предизборна кампания 2021“ е към края си и скоро ще се разбере имало ли е смисъл от „представленията“, на които се нагледахме през последния месец.

Ако сега попиташ някой протестър от миналото лято чувства ли се щастлив, че лелеяният ден на вота най-сетне дойде и смята ли, че ще се изпълнят очакванията, заради които престоя по паветата толкова вечери, сигурно ще отговори нещо нецензурно. Ако обаче тогава някой беше отишъл при него и му кажеше каква ще е ситуацията в навечерието на новите избори, надали щеше да му вярва и сигурно псувните щяха да са още повече.

Но такава е способността на обществото ни за концентрация върху дадена тема или проблем – все по-краткотрайна, афектирана от моментни състояния и все по-отдалечена от хладния разум. Затова и същото това общество ще загуби – ако вече не го е и загубило – правото да се оплаква от държавното си управление и да търси виновниците за съдбата си някъде другаде освен вътре в себе си. Липсата на последователност у недоволстващите срещу едно или друго нещо, както и тяхната неспособност да се обединяват и да формулират ясни искания, по които имат пълен консенсус, ги лишава от всякаква легитимност и шансове да намерят по-широка обществена поддръжка.

И друг път е ставало дума тук, че в тази кампания на практика е невъзможно някоя партия да привлече на своя страна „колебаещи се“ избиратели, а камо ли пък такива от някой противников или конкурентен лагер. Ситуацията не само у нас, но и в цял свят е такава, че вече никой не слуша никого, ако мненията им не съвпадат. И в новините, и в политическите реалности, и в цирка от предизборни обещания, всеки очаква и търси само онова, което предварително си е решил и наумил. А социалните мрежи, с тяхната всепроникваща сила да превръщат отделния индивид в „самостоятелна медия“, допълнително засилват това усещане за правота и безалтернативност на позицията. Така се стига до триумф на „Дънинг-Крюгер ефекта“ – дори и най-малоумните вече имат усещане не просто за правота, но и за превъзходство над останалите. А никой не е по-лесен за манипулиране и водене за носа от един глупак, въоръжен със смартфон и Фейсбук.

Затова и циркът, на който се нагледахме през последния месец, беше по-нелеп отвсякога. За доста хора участието в кампанията беше просто отбиване на номера, присъствие за „запълване на бройка“ в листите на една от над 60-те (!) партии, регистрирани за участие самостоятелно или в коалиции. При малка част от тях упражнението пък се състоеше в консолидиране и мотивиране на ядрото от най-твърди и непоколебими поддръжници, на чийто вот в крайна сметка се разчита. За някои партии това е безумна реторика и обещания на калпак, за други – директна покупка на гласоподаватели.

Не че и на други избори не е имало фрийк-шоу. На последните кметски избори от есента на 2019-а то беше шокиращо, но и сега видяхме невероятни екземпляри, изкарани като мръсна пяна на повърхността на кандидатския буламач. Но на фона на шумните и упорити протести от миналото лято, липсата на убедителни и достатъчно стойностни кандидатури, които да оформят желана алтернатива на досегашното управление, е крещяща – карикатурна, но и тъжна.

Как да не съжаляваш хора като Христо Иванов, за които акостирането му на един каменист бряг ще си остане звездния миг на живота и кариерата му – до степен, че чак да си сложи това на предизборния билборд? „Да си върнем България така, както освободихме плажа в Росенец“. Де да беше така съпоставимо и толкова лесно… За сегашното упражнение се изискват далеч повече неща от лодка и айфон в ръцете на пухкав партиен съратник. Какво ли би отговорил Иванов на въпроса защо тези дни поддръжниците му са много по-малко от онези, които социолозите му отреждаха през лятото? Какво толкова се случи междувременно?

„Това е, защото много говорите и защото оставихте генералчето Атанасов да дава интервюта къде ли не“, сигурно биха им обяснили от конкурентната партия „Има такъв народ“, спрягана за бъдещ „коалиционен партньор“ на Иванов. В това фрийк-шоу Слави Трифонов реши да бъде господар на мълчанието – очевидно защото се убеди, че повечето му кандидати не са много-много за показване и размотаване из медиите. Кулминацията на неговата кампания беше 90-минутно „интервю с народа“, където феновете му не получиха отговор на нито един смислен политически въпрос. На тях Слави просто отговаряше – „нека видим първо резултатите“. Но затова пък на въпроси от типа на „ще заема ли комикът Краси Радков ръководен пост и ще напусне ли телевизионното шоу“ той беше достатъчно категоричен, че не. И настъпи масово успокоение сред електората…

В тазгодишната клоунада майстори в жанра като Яне Янев и Ники Бареков не участват, но затова пък си имаме Коцето Калки и едни зевзеци от Видин, Марсел Величков от „Мърда бойс“ и свободния демократ Стефан Софиянски, който първоначално се коалира със Съюза на комунистите, но после внезапно осъзна, че това е било прибързано. Може би за следващите избори евентуално, а дотогава ще продължи само да дава интервюта, в които да обяснява как със замах би решил всички проблеми на държавата… Не ни липсва и Мая Манолова от „Мутри вън“, която изхаби основната част от платеното си телевизионно време да се обяснява защо е ходила в офиса на Васил Божков. Тук е и вечният Любен Дилов-син, този път от ГЕРБ и без плеймейтки, за разлика от Жени Калканджиева, която заедно с треньора-легенда Димитър Пенев е кандидат на ВМРО. Интересно как никой не се сети за Мегз Каканашева, Нора Недкова и Джулиана Гани – защо не поискаха акъл от Карбовски кои имена носят рейтинг?

През последните дни фрийк-шоуто буквално окупира булевардите и площадите с билбордове, калкани и добрите стари плакати, от които ни гледат нелепи физиономии. За доста от тях даже и най-близките им хора никога не са подозирали, че един ден могат да са кандидати за законодатели и част от елита на тази нация. Но циркът, уви, далеч не приключва вечерта след изборите. Предстои още по-голямото шоу, в което някои обещания ще бъдат бързо забравяни, а много хора ще изтрезнеят от предизборното пиянство и ще установят, че за пореден път са ги прелъстили, употребили и изоставили.

Някой би казал – няма страшно, може пък най-накрая да си научат урока, нали ще има и други избори. Да, ще има. Но това е от уроците, които тези хора никога няма да успеят да научат.