Добрите попадения и идеи в „Порталът“ са толкова много, че компенсират типичните за български сериал недостатъци

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 21 май

„Баси вкусния кренвирш!“. Тази реплика от първия епизод на новия български сериал, чийто сезон вече е преполовен, най-добре резюмира основната нишка в него и причината за зрителския му успех. Сблъсъкът на модерен човек с миналото отпреди 40 години, което е било само мъглив детски спомен за него, в „Порталът“ е представен с добре премерена носталгия, сатира и ирония към соцвремената и към днешния ден, но и достатъчна доза драматизъм.

БНТ и продуцентите от „Мирамар“ заслужено се гордеят с този свой проект – идеята за пътуването напред-назад във времето, съчетана с политическо-криминална интрига, е чудесна, но и много рискована. Имало е безброй начини тя да бъде провалена или реализирана нескопосано, бутафорно и недообмислено. За щастие, нищо такова не се е случило. „Порталът“ е отлично заснет, с внимание към детайлите и старателно възпроизвеждане на епохата на зрелия социализъм. Дори само заради съпоставителните кадри от интрото, с което започва всеки епизод, авторите на този сериал заслужават поздравления.

Сравненията между настоящето и онова време са детайлни, но ненатрапчиви. Опасността да се залитне в карикатурност или плакатност е била съвсем реална и е истинско чудо, как сценарият на Матей Константинов и Нели Димитрова и режисуратана Илиян Джевелеков не се хлъзгат в тази посока.

Акцентът върху песните от онези години, както и идеята героят да „носи в миналото“ хитове от по-късни времена, са сред най-големите достойнства на сериала и са реализирани на изненадващо високо ниво. В скорошния британски филм на Дани Бойл „Вчера“ се разработва сходна фантазия – как главният герой единствен знае шлагерите на „Бийтълс“ и ги пробутва на стъписаните съвременници като свои собствени. Винаги е налице рискът подобен сюжетен похват да бъде преигран и показан неправдоподобно, но и тук той е избегнат.

Типичните за всички филми с пътуване във времето драматургични пробойни и въпроси без ясен отговор за зрителите не липсват и тук, но в дадения случай публиката няма нищо против да подтиска съмненията и недоверието си. Просто на екрана са показани твърде любопитни неща, за да се задълбаваме в логически формалности. Показателно е, че макар и за три епизода да се случи твърде малко откъм напредък във фабулата (първоначално филмът е бил замислен за голям екран и с по-кратко времетраене), действието не беше скучно нито за минута и екранното време се изнизваше неусетно.

Политическо-криминалният сюжет с директни аналогии към съдбата на говорителката Татяна Титянова и певицата Лиана Антонова, е като живителна глътка въздух за зрителите, след като няколко поредни наши сериала затънаха в едни и същи драматургични клишета. Освежаващо е и вписването в историята на реално съществуващи знаменитости (Мария Илиева като Йорданка Христова). Въобще драматургичната смелост и размах тук са нетипично високи за български проект и това не бива да се премълчава.

Актьорският състав е отлично подбран – микс от утвърдени, дори легендарни имена (лека й пръст на Татяна Лолова!) и талантливи млади лица. Двете певици – Жана Янева и Ани Лиянова – са харизматични и запомнящи се образи благодарение на Стефания Кочева и Джулия Бочева. Гледаме поредния актьорски tour de force на Герасим Георгиев-Геро в ролята на царя на черните сделки Чичо, както и убедителен Даниел Цочев в образа на бързо пребоядисалия се бъдещ седесар Стойчо Масларски.

Колкото до титулярният актьор Велислав Павлов – няма нищо лошо в това, че е постоянен фаворит на този продуцентски екип. Но както и в иначе силния кинофилм „Вездесъщият“, и тук този симпатичен актьор не показва широта на емоционалния си диапазон. Физиономията му винаги е една и съща, както и мимиките и жестовете му. Присъствието му в кадър е статично и без нужната харизма, която да изпълва сцените със съдържание, когато няма реплики. А произнасянето на самите реплики е без достатъчна яснота на дикцията – стар проблем на българските филми, който, уви, не е избегнат и тук.

Нека не сме прекалено безжалостни към Павлов – той прави каквото може в нелеката (но и много благодатна) роля – доколкото му позволяват качествата. Като цяло обаче излъчването му е на човек, който има по-високо самочувствие от необходимото, без това да е подплатено със съответния чар и талант. Заради добрия сценарий образът му е харесван от доста зрителки, но можем само да си представяме колко по-добре щеше да бъде, ако в същата роля гледахме актьор от ранга на Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Иван Бърнев, Михаил Билалов или Алекс Алексиев.

Получава се така, че заради по-бледия титуляр, поддържащите актьори около него изпъкват и блестят дори в по-силна степен от предвиденото. Буквално го засенчват във всяка сцена срещу него. Същата е ситуацията и в „Под прикритие“ с Ивайло Захариев, в „Стъклен дом“ и в първия сезон на „Братя“ с Калин Врачански, в „Дяволското гърло“ с Владо Карамазов и в кинохита „Завръщане“ с Ники Илиев.

Но, както се казва, нека това да е единственият проблем на „Порталът“. Ще преглътнем и продуктовото позициониране на поморийската ракия, която, както разбираме, и сега е толкова хубава, колкото преди 4 десетилетия.

Носталгичното, но и критично пътуване назад и напред във времето, е сред най-добрите попадения на телевизионното ни кино напоследък. Може само да се съжалява, че епизодите са само 6, както и че се излъчват веднъж в уикенда. Ако се стигне до следващи сезони с нови герои и сюжетни линии, стъпили върху същата идея, публиката ще бъде повече от доволна. Така или иначе най-трудната работа – пресъздаването на онази епоха и създаването на връзка с нея – е свършена, и би било грехота да не се експлоатира по-пълноценно.