Дали след преизбирането на Румен Радев в страната ще се възцари благоденствие и спокойствие? Сигурно е само едно – че новогодишните речи ще станат по-оптимистични и не така революционни

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 26 ноември

Резултатът от балотажа за президентските избори бе отпразнуван почти като циганска сватба с духов оркестър, селски тържества и запои в различни части от политическия спектър, но оттук нататък поводите за веселби рязко намаляват.

България посреща втория мандат на държавния си глава с обтегнати отношения с две съседски държави – Македония и Турция, а самият той беше смъмрен от Големия брат САЩ заради необмислено изказване относно Крим и Украйна. Цената на индустриалният ток удари рекордни нива, които няма как да бъдат компенсирани от държавни дотации, болниците продължават да са пълни с ковид-заразени (над 7300), а в интензивните отделения лежат над 750 от тях и се молят да излязат оттам живи и оздравели, въпреки малкия шанс за това. На този фон от здравното министерство и от предизборния щаб на Румен Радев бодряшки се тупаха в гърдите с предизборен патос, че България излизала по-бързо от ковид-вълната от всички други европейски страни – сякаш рекордната ни смъртност би могла да се брои за положителен изход…

Междувременно част от новата опозиция ГЕРБ-СДС, в лицето на един от ветераните си – евродепутата Александър Йорданов, заговори за предстояща война, в случай че Радев вземе втори мандат и съсредоточи в ръцете си власт, каквато никога не е имал досега. Дали предстоящата тежка зима и управлението, разчитащо на небивало малобройно електорално представителство, ще предизвикат масово недоволство и протести в близките месеци – това ще стане ясно след приключването на традиционното „пиянство на един народ“ около Коледа и Нова година.

Заявките на новите парламентарни фаворити от „Продължаваме промяната“ и техния ментор на „Дондуков“ 2 засега изглеждат миролюбиви, но ще бъде истинско чудо, ако те не прибягват до „образа на врага“ и не оправдават всичките си предстоящи проблеми с лошото наследство от досегашното управление.

Засега е сигурно само едно – че във втория си мандат президентът няма да може да заема любимата си роля на народен трибун, в чиято фигура измъченото население търси упование от властващата над него политическа мафия. Новогодишната реч, която предстои да чуем, надали ще съдържа фрази като „несправяне с пандемията, разорение на малкия бизнес, бедност и ширещо се безправие“, както беше в зората на 2021-а. Дали всички тези проблеми ще бъдат ликвидирани или поне осезаемо намалени в предстоящия месец до празничната нощ на 31 декември? Със сигурност не, а почти сигурно и в цялата година след това. Но Радев вече няма да разполага с комфортната реторика на несъгласен с народната мизерия – той ще бъде сочен като важен и дори основен фактор за продължаването й.

Даже и ако горещият картоф бъде поет изцяло от едно ново редовно правителство, а не от служебно президентско, държавният глава вече не е, и не би могъл да бъде, контрапункт и алтернатива на изпълнителната власт.

Някой би казал – но какво му пука на него, нали заветният втори мандат е постигнат? Да, така е – Радев каквото можа да насътвори, вече го сътвори. Усилията му да остане в президентството за още 5 години доведоха не само до небивало разделение сред нацията, но и до рекордна ковид-смъртност, както и до трайно заразяване на хората с вируса на глупостта и безумието. За него трудно ще се намерят ваксина или лекарства, след като месеци и дори години наред най-високият пост в тази държава е го е подклаждал – съзнателно или неволно, просто от политическа неопитност и безпомощност. Днес Радев със сигурност не е президент на всички българи – той е най-вече лидер и знаме на онези от тях, които са свикнали непрекъснато да търсят нов бащица който „да ги оправи“, да ги спаси от натрапените им лоши хора в държавното управление, сякаш те по силата на някаква божествена умисъл са коренно различни от избирателите си.

Това, че на тези избори българинът рязко и драматично олевя и предпочете да положи съдбата си в ръцете на нови лица, поставили си „леви цели с дясна политика“ не е някаква уникална тукашна тенденция – тя важи за цяла Европа и Америка напоследък. Избирателите от „модерната градска десница“ скоро ще изтрезнеят от опиянението на радостта за какъв президент гласуваха, а и за какви депутати. Техният праг на търпение никога не е бил висок.

Осъзнаването, че изчегъртването на Борисов и ГЕРБ от изпълнителната власт въобще не гарантира края на корупцията в тази страна, тепърва ще се вселява в съзнанието на довчерашните празнуващи. Но властта вече е в ръцете на хора, зад които, уви, не стои проактивно мнозинство от дясномислещи индивидуалисти, хванали съдбата си в собствените си ръце. Зад тях са най-вече широки маси наивници, вярващи в магическата пръчка на Хари Потъровците от Харвард и на човека с вдигнатия юмрук.

Как новият стар президент, от висотата на солидния си днешен рейтинг, ще се отнася към ежедневните проблеми за разрешаване пред изпълнителната власт? Още от лятото на 1992-а, когато Желю Желев подложи на унищожителна критика тогавашния кабинет на прословутите „Боянски ливади“, всеки президент се е изкушавал да се противопоставя на министър-председателя – не само в името на личната си популярност, а просто защото така е по-лесно, защото тълпата очаква от него именно това. В изкуството да критикуваш, без да посочваш ясни контрамерки, да прокламираш, че е най-добре да сме „богати, здрави и млади“, Румен Радев достигна реторични висоти, непостижими нито за Желев, нито за Петър Стоянов (с неговото „Иване, кажи си“) или двумандатния Първанов. Единствено Росен Плевнелиев не поведе война с изпълнителната власт по време на своите 5 години в президенството и заплати това със срив в рейтинга си.

Дали Радев ще има това мъжество, след като вече си е спечелил втория мандат? Ще понесе ли тежкия кръст на управлението редом със своите симпатични аватари от Харвард? Фронтовете, на които предстои да се води истинска война тази зима, са много. Само че тя вече няма как да бъде срещу лошия Борисов и ГЕРБ, колкото и на Румен Радев да му се иска именно това. Тази плоча ще става все по-изтъркана и все по-трудно ще плаща сметките за отопление.

Неизбежната война ще е срещу съпротивата на същата тази инертна, не особено търпелива, а да не говорим за умна, безформена маса, чийто сакрален порив към „промяна“ въдвори една и съща власт от двете страни на булевард „Дондуков“. Но когато толкова дълго си подклаждал един огън със съчките на демагогията, ще е доста трудно да го изгасиш и да постигнеш мир с водата на реализма.

Благоденствието се отлага поне до следващата Нова година. Но още от тази ще започнат да ни внушават, че вече сме богати, млади и здрави. Дано поне съпоставката между двете новогодишни речи ни развесели, защото ще имаме малко други поводи за радост.