Най-награждаваният български филм за последната година напълно оправдава високите очаквания и в много отношения издига киното ни на качествено ново равнище. Историята за група затворници с тежки присъди от 1978 година и техния драматичен конфликт с надзирателите е по съвсем истински случай, но „В сърцето на машината“ я извисява до нивото на метафора – за изкуплението, за порива към свобода, за отнетата и неизживяна любов, за скритата доброта в душата и на най-кръвожадния престъпник. „Дори у звяра има капка милост. У мен я няма – значи звяр не съм“. С този цитат от „Ричард III“ на Шекспир завършва киношедьовърът на Куросава „Влакът беглец“, с който „В сърцето на машината“ нескрито търси съпоставки.

Заснет професионално и с революционен за българското кино звук, грим и специални ефекти, филмът на Мартин Макариев (досега основателно подценяван като автор на комерсиалните ширпотреби „Привличане“ и „Диви и щастливи“) изненадва с психологизма и философската си дълбочина. Актьорските изпълнения (събран е цветът на българското кино и театър) са нюансирани и въздействащи.

Средната част се усеща като излишно разтеглена и на моменти дори тягостна. Ако беше с 15-ина минути по-стегнат и малко по-добре подплатен откъм сценарий, това щеше да бъде истински шедьовър, с който киното ни да се гордее пред цял свят. Но и в този си вид е сериозна крачка напред и заслужава аплодисменти.