Непобедимият боксьор Александър Усик отново наби Джошуа, а край Москва взривиха кола с дъщерята на философа Александър Дугин. Но защо в Киев някак си не се радват на тези победи?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 26 август

През последните седмици в Киев, а и в цяла Западна Украйна, настроението е минорно. Доскоро надъхани за неизбежна „перемога“ над Русия, с всеки изминал ден повечето хора там са обзети от песимизъм. Рейтингът на президента Зеленски уж е висок, но какъв друг да бъде той в страна, където опозиционните партии са забранени със закон, а частните медии – национализирани или просто затворени?

Казвам го като информация от първа ръка, но не сте длъжни да ми вярвате, защото не мога да го докажа с имена: дори пряко замесени във въоръжаването на армията си украинци, внасящи оръжие от България и други страни като нашата, вече не са такива оптимисти, каквито бяха допреди месец. Не е ясно на какво се дължи промяната в настроението – дали защото се вижда, че на фронта нещата стават все по-зле, дали защото есента и зимата наближават, а с това и неизбежните проблеми на една официално фалирала държава, поддържана единствено от западни финансови инжекции, или защото откъм Вашингтон, Брюксел, Берлин и Варшава вече не ръкопляскат така възторжено на Зеленски и не изпращат толкова много траншове, колкото са необходими…

Отрезвяването е неизбежно, но това не е повод за ничие злорадство. Няма как да се радваме, че един голям мултиетнически народ като украинския беше докаран дотук. До тази война изобщо не трябваше да се стига, но тя започна с кървавия преврат на Майдана още в края на 2013-а, продължи с влизането на танкове в Мариупол, с постоянното бомбардиране на Донецк и Луганск, с изгарянето живи на невинни хора в Одеса през май 2014-а, за което и до днес няма осъден нито един виновник… Но веднъж започнала, тази война все пак можеше да е бързо прекратена, ако разумът и хуманността бяха надделели. Да, Украйна щеше да загуби – но не свои хора (досега са загинали над 100 хиляди нейни синове, някои от които смятани за цвета на армията й), а само територии. Региони, на които живеят хора, смятани в Киев и Западна Украйна не за „свои“.

Щом страната не можа да заживее като федеративна република със самостоятелно администрирани области с различни етноси, можеше просто да се отдели от онези, на които винаги се е подигравала като на изостанали „съветски хора“. Още през март можеше да се раздели с глупавите миньори, леяри, нефтохимици и жътвари от Изтока, от източноправославните „москали“. Когото и в Западна Украйна да бяхте попитали през последните осем години (стига да не е зомбиран от нацистка пропаганда последовател на Степан Бандера), щеше да ви каже, че отделянето на Донбас е най-разумното нещо и че така е най-добре за всички. Е, то и ще се случи, както вече става все по-ясно, но на цена, която просто не трябваше да се плаща – не само от Украйна и Русия, но и от цяла Европа. Единствените, които спечелиха нещо реално от тази война, се намират във Вашингтон и в Лондон. Но само тактически – в стратегически план и те много скоро ще се окажат на страната на губещите.

Даже типично тоталитарните празненства по случай националния празник 24 август не могат да противодействат на реализма и песимизма, които постепенно завладяват Киев. Не беше посрещната с очакваната гордост и победата на боксьора Александър Усик над Антъни Джошуа – факт, пред който всяка нация би трябвало да е обединена във възторга си. По време на двубоя в социалните мрежи дори имаше масови призиви от украинци да се подкрепя англичанинът, защото неговата страна оказвала реална помощ на Украйна, докато Усик, както всички знаят, е по-скоро руснак, а родителите му са от Крим. Женен е за рускиня, децата му носят типично руски имена, и най-важното – той е източноправославен, и то ревностен християнин, а не униат от гръкокатолическата църква, каквито преобладават в Западна Украйна.

Самият Усик през последните години положи достатъчно усилия, за да се докаже като украински патриот. А и има ли шанс да постъпи другояче? В края на февруари не се поколеба да влезе в редиците на „териториалната отбрана“, преди да се отдаде на подготовката за реванша с Джошуа. На постоянните въпроси кого подкрепя, неизменно е отговарял: „При победите ми се издига украинският флаг и се свири украинският химн. Престанете с провокациите“. Но също така роденият в Симферопол боец е казвал и друго: „Да, в цяла Русия и в Крим имам много поклонници. Принципно не разделям двата народа, тъй като ние просто сме славяни. Нека така да говорим за нас – като за славяни. Никакви прегради няма, препятствията са само в нечии глави“. А на въпрос чий е Крим, Усик веднъж беше отговорил: „Крим може да принадлежи само на Господ“.

Затова и триумфът на този храбър и славен мъж, даже и да се е преобразил с типично украинска прическа (гола глава с оставена опашчица като на запорожски казак), не зарадва истински киевчаните.

Не предизвика очаквания възторг и атентатът срещу дъщерята на философа Александър Дугин, която загуби живота си вместо баща си, или трябваше да загине във взривената кола заедно с него. Тази втора „перемога“ зарадва повече оскотелите от лъжлива пропаганда тукашни хунвейбини на американския либертариат, онези некъпаните от жълтите павета. В Украйна просто имат далеч по-сериозни проблеми от угрозата да се къпят веднъж на месец. Там знаят, че такова покушение няма да им донесе нищо добро.

Наясно са, че когато и да свърши тази война, колкото и дълго още да продължи, изходът от нея няма да е такъв, какъвто пропагандата вече повече от половин година им внушава. Украйна ще преживее без Донбас и неговите полезни изкопаеми, без металургията на Мариупол и Донецк и без заводите и стопанствата на Запорожието. Все някога ще въздъхне с облекчение, че гражданската война е прекратена. Болезнената загуба ще се забрави, спокойствието от мира ще остане. Но оттук нататък Украйна е обречена да бъде вечен слуга и финансов роб на американския капитал и на МВФ. Страна, която ще трябва да живее „по западному“, с европейски цени, но с все същата „съветска“ корупция, просмукана от върха до дъното на обществото й, и с все същите „съветски“ заплати. Както и все така манипулирана от чуждестранни правителства, фондации и НПО, които ще използват ресурсите, земята и населението й както им е изгодно.

Това е неизбежно бъдеще, каквото никакви „перемоги“ като боксова победа или взривена 29-годишна рускиня не могат да отменят.