Дилемата на умнокрасивитета: как хем да се срамуваш от този народ, хем да искаш да го управляваш и да се сърдиш, че не гласува за теб

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 28 октомври

_{„Протестиращият човек е красив“, написа писателят Георги Господинов през 2013-а, и така стана кръстник на определена прослойка от българското общество. Днес обаче протестите в европейските градове не са смятани от тези хора нито за красиви, нито за умни. Либертариатът е безпринципен, но и нетолерантен към всяко различно мнение от неговото.}

„Има една група хора в България, които се държат като учителки по английски, ужасяващи се, че не се намират в Бъкингамския дворец – чистите, светлите, моралните и прекрасните. Тази група, която по някаква причина ни раздава оценки и е „дистрибутора на демокрацията“ в страната, смята, че Америка и Европа ще се сърдят, ако не се съобразяваме с нея. Според тези хора, две трети от българския народ (ГЕРБ, ДПС, БСП, „Възраждане“…) е токсичен и с него „не може да се работи“. Да, ние наистина не сме Бъкингамския дворец, но защо тогава, ако не харесваш българския народ и се срамуваш от него, искаш да го управляваш, и смяташ, че ти се полага да го управляваш?“.

Тази психоанализа на част от политическото пространство, наричана още „умните и красивите“, беше направена от социолога Андрей Райчев в студиото на БНТ миналия уикенд. Срещу него седеше анализаторът Петко Георгиев, бивш журналист от националното радио, както и от американската станция „Свободна Европа“, който, кой знае защо, побърза да се разграничи от описваната прослойка хора и ги нарече „екстремисти“. Двамата дори поспориха за произхода на израза „умни и красиви“ – според Георгиев това е иронична и обидна фраза, а според Райчев – фраза, въведена от писателя Георги Господинов в негова статия от лятото на 2013-а („Протестиращият човек е красив“).

Вероятно журналистът има основателни причини да се дистанцира от въпросния тип хора и може би несправедливо беше набеден от социолога, че е техен говорител. Но наблюденията на Райчев не просто са точни – те са болезнено актуални спрямо днешната политическа ситуация у нас. Не само парламентарният цирк около избора на председател от миналата седмица, но и целият политически пат, в който се намираме, е изцяло по сценария и режисурата на „умнокрасивитета“. Продукция на българския, а всъщност международен, наднационален либертариат.

Кои са отличителните черти на тази прослойка политици и електорат? Сякаш като по правило, те са потомствени комунисти или държавна номенклатура от времената на соца. Хора, които са свикнали да бъдат „на хранилката“. Достатъчно е да се хвърли поглед върху семейните биографии на лидерите в коалицията „Демократична България“, които днес са постоянно присъствие в националния ефир и ни учат на антикомунизъм и прогрес. На единия баща му бил партиен секретар в Крушари. На друг – агент на ДС с псевдоним Роза. На трети – тъстът му донасял на службите под прякора Смирнов. На четвърти цялата му фамилия са болшевици от коминтерна. Пети пък е бил най-обикновен комунистически прокурор по времето на Възродителния процес… Това ли са ни либералите, тези ли са дистрибуторите на демокрацията, както ги нарича социологът Райчев? Хора, които просто са заменили едни облаги с други, един господар и Голям брат – с нов?

Друга черта на умнокрасивитета – той е силно ограничен откъм численост и капсулиран вътре в себе си. На практика електоратът на този тип политици никога не е надхвърлял 10 процента от населението, като нерядко е оставал извън законодателната власт. Причината за периодическите им провали дори да попаднат в парламента е проста – не умеят дори да се спогаждат помежду си, да се коалират и работят в синхрон. Това по правило са хора, които едва се изтрайват едни-други. Мразят вътрешнопартийните конкуренти не по-малко от враговете на демокрацията и прогреса.

През последните месеци любимата опорка на либертариата е свързана с управлението на столицата и поредния мандат на Йорданка Фандъкова. Но тези хора предпочитат да не си спомнят за общинските избори от 2019-а, когато имаха всички възможности да вземат властта в София и да я превърнат в китна градина. Можеха да наредят жълтите павета по безупречен начин, стига да бяха издигнали не две кандидатури за кмет (Борис Бонев като независим и онзи архитект с грозните тапети в квартирата от „Демократична България“), а само една. Която и да е от двете, но само една. Тогава умнокрасивият кандидат щеше да стигне до балотаж срещу софийската кметица, вместо Мая Манолова, и щеше да спечели изборите, защото и електоратът на кюстендилката щеше да гласува за него. Но това не се случи, по вече споменатата тривиална причина – либертариатът не смогна да се договори помежду си, преди да започне да управлява. Това са хора, които не умеят да контролират дори самите себе си, а искат да контролират цяла държава и цял народ. Другото обяснение е, че никога не са искали цялата власт, а само правото да бъдат вечна (добре платена и медийно обгрижвана) опозиция. Това винаги е било по-лесно, а в ситуация като днешната и предстоящата, става все по-предпочитана роля.

Либертариатът обича да протестира и да нарича митингуващите красиви. Но днес, когато улиците на цяла Европа са залети от шествия срещу политиката на правителствата си, той предпочита да мълчи. Тези протести ги няма по централните новини. А в една емисия на БНТ дори стигнаха дотам да обявят, че шествията в Германия срещу непосилните цени на енергията всъщност били за солидарност с Украйна! Класически пример за слугинаж на принципа „да бъдем по-католици от Папата“. Да се покажем по-праведни съблюдатели на пропагандния наратив, отколкото се очаква от нас – пък белким получим някаква награда…

За „умнокрасивитета“ човек като Роджър Уотърс от „Пинк Флойд“, който днес протестира срещу въоръжаването на Украйна и подклаждането на конфликта с Русия, беше от добрите, когато изписваше „оставка“ на концерта си на „Васил Левски“ през 2013-а, но сега вече е „изкуфял“ и просто е от лошите. Световен предприемач №1 Илън Мъск също беше от добрите, докато осигуряваше безплатен Интернет за украинската армия, но стана от лошите, когато поиска провеждане на нови референдуми в Донбас и прекратяване на конфликта, ако те покажат същите резултати. Когато Румен Радев размахваше юмрук пред „Дондуков“ 2 беше от добрите, а Атанас Атанасов го хвалеше във всички студиа, но днес вече е от лошите – руски агент, на когото щяла да бъде поискана сметка. Интересно каква – може би като от „Демократична България“ откажат да гласуват за трети негов мандат?

Това е третата отличителна черта на българския и световен либертариат – неговата безпринципност. Едно и също нещо веднъж може да е добро, а друг път – лошо. Критерият за праведност го измислят само те и никой друг, разбира се. Косово може да бъде отделено от Сърбия, но Донбас от Украйна – не. САЩ могат да сринат със земята Ирак или Либия, но Русия няма право да защитава своите хора в Украйна. Киев може да взривява с атентат Кримския мост, американците – да унищожават газопровода „Северен поток“, но Москва не може да атакува електроцентралите на Харков или Лвов. Доналд Тръмп е луд за връзване, но сенилният Байдън, който продължава да се ръкува с невидими хора, е достоен президент и лидер на Демократическата партия…

Либертариатът не само е безпринципен в позициите си, но е и тоталитарен в отстояването му. Никой не може да ви обиди така качествено в социалните мрежи, както един либерал, ако го ядосате с някакви аргументи и факти. Той въобще няма да се бави да търси контрааргументи или опровержения на фактите ви – директно ще извади торбата с квалификациите, сред които „путинист“ ще е най-безобидният израз. Ако недай си Боже не споделяте вече остарелия възглед на американския политолог Франсис Фукуяма (той самият го отмени три години по-късно), че краят на историята е настъпил с окончателната победа на либералния капитализъм, то значи вие сте реакционери, дърпащи световното развитие назад, които искат да ни тласнат обратно в лапите на мракобесния сталинизъм.

Не, тези „либерали“ не са демократи, както и да се наричат партийните им формации. Това са хора с тоталитарно мислене (може би унаследено – вече споменахме за фамилните им истории), които не биха се спрели пред нищо, за да постигнат целите си, стига някой да им позволи това.

За щастие, и на последни избори се видя, че избирателите не им го позволяват. Надали ще им го позволят някога и за в бъдеще. Народът, поне докато не са му промили мозъка напълно, не обича диктатурата и няма как да я заобича – нито на пролетариата, нито на либертариата.