След като гостува на Си Дзинпин, Макрон върна реториката за автономна Европа, независеща от САЩ. „Лошото ченге“ Урсула пък опита да се скара на китайците, но в отговор беше отпратена да лети обратно заедно с простолюдието

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 14 април

Някои външнополитически събития от последните седмици са особено знаменателни и дори исторически. Могат да имат и почти сигурно ще имат решаващо влияние върху бъдещето на света, в който живеем. Водещите европейски държави очевидно минават през етапи на катарзис, приемане на някои реалности и осъзнаване, че прекалената зависимост от САЩ, на фона на конфликта в Украйна и санкциите срещу Русия, е вредна за тях. Кога обаче подобни прозрения ще достигнат и до дълбините на българската политическа мисъл?

Съвместното посещение на френския президент Макрон и евролидерката Урсула фон дер Лайен в Китай беше класическа интерпретация на схемата за доброто ченге и лошото ченге. Докато той беше посрещнат с всички възможни почести и успя да уговори взаимоизгодни сделки между двете страни (като например продажба на 160 еърбъса на Китай за десетки милиарди – нещо, от което в американския „Боинг“ едва ли са особено щастливи), тя, след като дефакто се самопокани в това гостуване, пристигна като обикновен пътник с редовен полет, опита се да се скара на Си Дзинпин, и беше изпратена като още по-обикновен пасажер, като дори се наложи да минава контрол на паспорта и багажа си.

Продължителните разговори между Макрон и китайския лидер, повечето от които на четири очи – впоследствие бяха интерпретирани от влиятелното европейско списание „Политико“. В голяма статия, макар и старателно орязана от пиарите на Елисейския дворец, изданието цитира френския президент, че „Европа сега е представена пред голям риск и попада в кризи, които не са нейни, което й пречи да изгради своята стратегическа автономност“.

„Европейците не могат да разрешат кризата в Украйна; а как можем достоверно да кажем на Китай за Тайван „внимавайте, ако направите нещо нередно, ние ще бъдем там“? Това би довело единствено до увеличаване на напрежението между двете суперсили САЩ и Китай. Ако то се нажежи, ние няма да имаме време и ресурси да финансираме стратегическата си автономия и просто ще станем васали“, добавил още Макрон на връщане от тридневната си визита.

Още от самото начало на украинската ескалация между САЩ и Русия, която се ползва с мълчаливата подкрепа на Китай, френският президент има най-сдържани позиции и настоява за диалог, в който е готов да посредничи. Но гостуването му на Си Дзинпин, последвало посещението на китайския вожд в Москва неотдавна, може да се приема за историческо, защото то дефакто е опит за спасяване на Европа. Ситуацията на Стария континент е днес е небивало тежка, а ако сегашното статукво се запази, следващата зима ще е още по-трудна. Изпадането на водещи държави в енергийна и икономическа, а също и политическа зависимост от САЩ, тепърва ще е проблем, с който ще се сблъсква всеки европейски лидер. А гражданите на континента надали ще търпят дълго влошаването на живота си – колкото и да са свикнали да се утешават с пропагандата на казионните си медии, която става все по-манипулативна и натоварена с идеология вместо с реализъм.

На фона на тези събития, дедоларизацията на световната икономика, за която писахме тук още през септември миналата година, се разгръща все по-масирано. Саудитска Арабия – водещ производител на петрол и доскорошен дългогодишен верен съюзник на САЩ, обяви намерение да търгува със страни като Китай и Индия в тяхната собствена валута, а не в долари. Арабите дори анонсираха желание да се присъединят към БРИКС – обединението от държави (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), което покрива 42% от земното население и има 32% от световния БВП, изпреварвайки вече Г7 (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Канада и Япония).

С посредничеството на Китай започнаха и исторически преговори за помирение на саудитите с Иран – нещо доскоро напълно немислимо. Конфликтът между двете мюсюлмански държави в съседен Йемен години наред беше поредната геополитическа златна мина за интересите на Щатите.

Междувременно кандидати за членове на БРИКС станаха други големи държави като ОАЕ, Египет, Бангладеш, Турция… Дори Мексико – дългогодишен член на северноамериканския блок за свободна търговия – анонсира, че би се присъединил към БРИКС.

Намерението на все повече държави – дефакто мнозинството като население и брутен вътрешен продукт в света – да престанат да използват долара като основна валута за транзакциите си, доскоро звучеше само като фантасмагористична заплаха. Но прокси-войната на САЩ в Украйна и безумните санкции срещу Русия (довели до арестуване на над 600 милиарда долара, притежавани от Москва в западни банки) реално доведоха до ускоряване на процеса, който така или иначе е бил неизбежен дори само от чисто икономическа гледна точка. За китайците става все по-неизгодно да изпращат свои кораби, пълни със стока, произведена с робски труд, до Америка, и да получават в замяна само едни напечатани хартийки, зад които вече стои все по-малка реална стойност. Доскоро те влагаха доларите в щатски ценни книжа, но вече и това престава да е изгодно за тях. Китай все повече ще става самодостатъчен и няма да е готов да служи като евтина фабрика за държавите от Г7. Разващите се други пазари с лекота ще поемат китайската продукция, освободена от инфлационна Америка. А войната в Украйна и напрежението относно Тайван допълнително катализират сплотяването на Китай с Русия, както и задълбочаването на сътрудничеството вътре в БРИКС.

Въвеждането на дигитален долар, а след него и дигитална евровалута, са неизбежни събития в опитите на западният свят да се справи не само с инфлацията, но и с бягството на хората от използването на хартийките, които печата. Тези събития ще се случат по-скоро, отколкото повечето хора си мислят (или по-точно изобщо не мислят за това). Какви ще са реалните последици и за нас тук, е трудно да се предскаже отсега, но едно е сигурно, и то е съвсем елементарно като заключение – „богатият милиард“, към който се числим и ние, ще има все по-малка преднина пред „бедните 7 милиарда“, които ще стават все по-враждебни към него. Експлоатацията на Азия, Африка и Латинска Америка ще среща все по-голям отпор (не без „помощта“ на Китай и Русия), но Щатите ще са все по-разколебани, че с поредната „война за насаждане на демокрация“ някъде по света ще могат да разрешават проблемите си, както досега.

Първият, който обяви война на долара, усъмнявайки се в неговата реална обезпеченост със злато, беше френският президент Шарл Де Гол още през 1965-а. Желанието му да обмени банкнотите от доларовия си резерв срещу кюлчета, постави началото на процес, довел до премахването на „златния стандарт“ при президента Никсън. Оттогава насам търговията с петрол беше основният стълб за долара като основна световна валута. А лидери като Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи заплатиха с живота си за опитите да поставят това под съмнение. Днес и Ирак, и Либия, са много по-бедни и дори бедстващи, отколкото преди САЩ с оръжие да им насадят своята демокрация.

Но актуалните събития в Украйна все повече поставят под съмнение способността на Америка чрез война да решава икономическите си въпроси. Особено ако ще трябва, макар и косвено чрез свои държави-пионки, да се изправя не само срещу Русия, но и срещу Китай.

„Китайски синдром“ е заглавието на холивудски политически трилър от 1979-а и загатва какво би се случило, ако една ядрена централа претърпи авария. Разтопеният атомен реактор би пробил Земята чак до другата страна, тоест до Китай. Днес метафората придобива ново, още по-тревожно тълкувание. „Китайският синдром“ е опитът на Щатите да решават собствените си проблеми с търсене на виновници навсякъде другаде, но не и при себе си.

Същевременно, европейското лидерство никога в историята не е било толкова слабо и безгръбначно, колкото в момента. Но дори и такова, то все повече ще осъзнава колко рисковано е да си изцяло зависим от американските интереси, маскирани зад „загриженост за демокрацията по света“.

Колкото и безгласна буква да е нашата страна в цялата тази парадигма, едно е сигурно – проевропейското мислене не бива да се бърка с проамериканско. Съблюдаването на нашия собствен национален интерес, а и на този на ЕС, все повече ще влиза в противоречие с политиката на Щатите. Ние собствен Макрон скоро надали ще произведем, но дано поне пътеводната ни звезда не се казва Джо или Урсула…