Как се получи така, че Техеран извлече неочаквани ползи от американската агресия? Историята познава и други примери за печалба от нечия атака

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 26 юни

Какъвто и да е изходът от войната на САЩ с Иран, започнала на 28 февруари, и каквато и формулировка да се пропагандира (това напоследък става по-важно от фактическата реалност) – „победа“, „безусловна капитулация“, „временно примирие“, едно е сигурно – светът вече не е и няма да е същият. Това касае най-вече цените на горивата, влиянието на Америка в Близкия изток, както и отношението на цялото човечество към държавата Израел.

Парадоксално или не, стратегическите ползи за Техеран от сегашната ситуация, при която неговият контрол върху Ормузкия пролив вече не подлежи на оспорване и промяна с никакви средства, са по-големи, отколкото претърпените загуби. И това не се случва за пръв път в историята. Някой дори би си помислил, че не Биби Нетаняху от Тел Авив, а самите ирански аятоласи са подтикнали Доналд Тръмп да се впусне в тази авантюра с неочакван край.

Концепцията за непредвидената изгода от чужда провокация, когато агресорът неволно легитимира и засилва позицията на атакувания опонент, е класика в геополитическата история. Без непровокиран натиск отвън една страна не би могла да мобилизира ресурси, да консолидира власт или да получи международна легитимност – поради някакви вътрешни ограничения или просто заради липса на повод.

Когато през 1979-а в Иран избухва Ислямската революция, тя сваля проамериканския режим на шаха и установява теократично управление начело с аятолах Хомейни. Страната е в хаос, икономиката е парализирана, а армията – обезглавена след чистка на лоялните към монарха офицери. Виждайки Иран в момент на крайна слабост, иракският лидер Саддам Хюсеин решава да се възползва. През септември 1980-а, не без къде тайната, къде явна подкрепа на САЩ, той нахлува в богатата на петрол провинция Хузестан. Целта на Ирак е бърза победа и сваляне на новата власт в Техеран. Ако преди агресията на Саддам режимът на Хомейни е бил изправен пред сериозна вътрешна съпротива от страна на светски либерали, комунисти и етнически малцинства, с реален риск от гражданска война, сега авантюрата на съседа променя всичко за броени дни. Тя задейства мощен ирански национализъм и позволява на ислямистите да представят защитата на режима като защита на самата родина. Без тази външна заплаха Хомейни не би имал легитимния повод да смаже вътрешната опозиция под предлог на „военно положение“, нито да консолидира ключова сила като Корпуса на пазителите на ислямската революция.

Друг подобен пример датира от четвърт век по-рано – Суецката криза от 1956-а. Тогава египетският президент Гамал Абдел Насър решава да национализира Суецкия канал, дотогава контролиран от британски и френски акционери. В отговор двете велики сили сключват таен съюз с Израел, който нахлува в Синайския полуостров, давайки повод на европейците да се намесят уж като „омиротворители“, но реално за да върнат контрола над канала и да свалят Насър.

В резултат на това Египет губи военния конфликт, но в политическо отношение Насър постига абсолютен триумф, който без англо-френската провокация е бил невъзможен. Тъй като атаката е явна проява на колониализъм от отреченото вече минало, САЩ и СССР в тандем се обръщат остро срещу Великобритания и Франция, принуждавайки ги позорно да се изтеглят от Суец. Насър изведнъж се оказва лидерът, който лично е победил старите колониални империи. Англо-френската провокация легитимира Египет като лидер на арабския свят и вдъхновява панарабизма за десетилетия напред – позиция, която Египет нямаше как да постигне само чрез дипломация или икономика.

И трети, още по-ранен пример – нападението от японците над Пърл Харбър  от 1941-а. По онова време САЩ са наложили тежко петролно ембарго на Япония заради нейната агресия в Китай. В опит да неутрализират щатския флот в Тихия океан и да си осигурят свобода на действие в Югоизточна Азия, императорските самолети атакуват военноморската база на американците, унищожават десетки кораби и убиват хиляди моряци.

Допреди вероломното нападение американското общество и Конгресът са настроени твърдо изолационистки. Президентът Рузвелт е с вързани ръце – огромно мнозинство от американците категорично отказват САЩ да влизат във Втората световна война. Това ограничава страната да развие пълния си промишлен и военен потенциал на глобалната сцена. Японската провокация само за денонощие изтрива изолационизма и обединява нацията, а Рузвелт получава картбланш за пълна милитаризация на икономиката. Така японската провокация катапултира Щатите – от икономика, бавно възстановяваща се от Голямата депресия, към глобална свръхдържава с ядрен монопол и водеща роля в пренаписването на световния ред.
Да се върнем на сегашния конфликт на САЩ с Иран. За Вашингтон, който все по-усилено се готви за междинните избори тази есен, изходът е формулиран като „победа“ – само че тя, ако изобщо е такава, е пирова. Щатите замениха един предпазлив, остарял и все по-непопулярен ирански лидер с твърдолинеен и военно доминиран режим, още по-недоверчив към Запада, и общество, обединено зад него. Ядрената програма дефакто не е унищожена, а за балистичните ракети в прословутото подписано споразумение дори не се говори.

Иран е в ролята на „победен победител“ – уж разгромен на бойното поле, но излизащ от войната с повече стратегически и дипломатически лостове, отколкото е имал преди нея. Вече е ясно, че през Ормуз ще се преминава само с негово съгласие, вероятно и срещу събирана такса, която директно ще се отрази под формата на инфлация в целия останал свят.

Тел Авив? И той е в групата на пировите победители. Формално Израел получи онова, което искаше – война, но плати за нея много над очакваното. Дори и на ливанския фронт крайната му цел не е съвсем ясна, нито трайно постижима. По всеобщо мнение, Тел Авив не просто застрашава мира в региона и настройва всички срещу себе си, но действа и срещу стратегическите американски интереси. А такова нещо в дългосрочен план не е донесло добро никому.

Междувременно Русия спечели милиарди от скока в цената на петрола (според някои изчисления – между $50 и 150 млрд.) и решително напредна на украинския фронт, където американската помощ намаля поради изместване на приоритета към Персийския залив.

Китай също няма основания да се оплаква прекалено – с натрупани големи запаси, възползвайки се от сваленото ембарго върху иранския петрол, той влезе в любимата си роля на мъдър посредник, който продължава да снабдява и двете страни на фронта с важни за войната компоненти.

Европа? За нея конфликтът съвпадна с исторически ниски нива на газовите запаси – около 30% от капацитета след суровата зима. Европейската централна банка предупреди, че продължителен конфликт вероятно ще предизвика стагфлация и ще тласне водещи икономики като Германия и Италия в техническа рецесия до края на 2026-а. Войната потвърди онова, което в Брюксел открай време смътно подозираха: че Вашингтон може да предприема военни действия без никаква консултация с партньорите си, с катастрофални последици за тяхната енергийна сигурност и икономическа стабилност.

И още един важен страничен ефект от тази война – тя укрепи севернокорейската ядрена доктрина. Властта в Пхенян се убеди, че собственото му ядрено оръжие е жизненоважно за оцеляването й. Всяка страна, отказала се в миналото от ядрени амбиции – Ирак, Либия, Украйна – завърши с промяна на режима и загуба на суверенитет. Иран оцелява именно защото ядреният въпрос за него остана открит – недвусмислено страшен урок…

Единственият неоспорим резултат от тази война е доказаният разпад на международната система за сигурност. И най-лошото е, че никой няма да си извади никаква поука от нея.