Уроците на “Стената”

Роджър Уотърс я разрушава вече 34 години, а ние, за двойно по-дълъг период от време, издигаме Вавилонска кула от търпение

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 5 септември

Ако Роджър Уотърс бе дошъл тук преди десетилетия, щеше да ни гледа не с възторг, а със съжаление.

Българите дочакаха падането на “Стената” на 30 август 2013-а – близо четвърт век след първото й разрушаване и 34 години след излизането на едноименния рок-шедьовър.

Суперлативите за концерта на Роджър Уотърс на 30 август и разрушаването на “Стената” в центъра на София са излишни – те и без това са навсякъде. Едва ли има човек, присъствал на стадиона, който да не е почувствал историческия момент – един от фундаменталните рок-албуми на всички времена да оживее пред очите на десетки хиляди българи.

Когато “Стената” видя бял свят преди 34 години, за много от хората на “Васил Левски” тя беше извънземен, космически музикален продукт – дошъл сякаш от съвсем друг свят. Бе истинско събитие, ако българин въобще успее да се докосне до самата плоча. А камо ли някога да види вокалиста на “Пинк Флойд” да пее пред него. И да му говори на български между песните.

На фона на цялата изолация и щастлива мизерия, в която живеехме в началото на 80-те, проблемите, които албумът засягаше, ни се струваха чужди, странни, абстрактни и дори абсурдни. Капитализмът за нас бе панацея, недостижим Рай, в който не сме имали късмета да се родим. Иронията срещу консуматорското общество ни звучеше смешно на фона на мечтите да се докопаме до “Кореком” и стоките, продавани там. Отчуждението, самоизолацията вследствие на ужаса от света, в който живеем, ни се струваха някакво артистично бълнуване на самовлюбени гении.

Преди 34 години ние, повече от всичко друго, искахме да се интегрираме, да бъдем част от този лъскав свят, дори и това да е с цената да търпим деспотизма на учители и всякакви други хора в униформа. Кенче “Кока Кола” бе символ не на колониално подтисничество, а на жадуван житейски стандарт.

Не и сега. Сега вече е друго. Сега вече сме част от всичко онова, за което пееха “Пинк Флойд”. Сега вече знаем стойността на парите и колко много неща можем да си купим с тях. Затова и анти-химни като Money, записан от “Флойд” преди 40 години като част от шедьовъра “Тъмната страна на Луната”, вече не биха ни звучали толкова странно пропагандно.

“Стената” всъщност стигна до нас точно тогава, когато бяхме истински узрели за нея. Когато българинът започна да възприема държавата вече не като благодетел, който разпределя, справедливо или не, някакви неща, а като свой постоянен опонент. Като нещо, на което не бива да се има доверие априори, което подлежи на контрол, и то контрол, който не се изразява само в марш под строй до урните на всеки 4 години.

Колкото и да сме искали Стената да бъде разрушена по-рано пред очите ни, истината е, че не сме заслужавали това да се случи. Даже не е съвсем сигурно, че и сега го заслужаваме. Но промяна със сигурност има – и в сравнение с 1979-а, когато излезе албумът The Wall, и в сравнение с 1990-а, когато над 200 хиляди души гледаха първия подобен концерт в Берлин, и в сравнение дори с 2010-а, когато Роджър Уотърс започна турнето си в сегашната му форма. Сега сме по-богати, по-свободни и независими, по-задоволени и по-умни. Но навсякъде може да се добави едно “уж”…

Мултимедийният спектакъл на англичанина отдавна е надхвърлил идеологията на албума, чието заглавие носи. Политическите послания в “Стената” се актуализират непрекъснато. На тазгодишния концерт в Истанбул Роджър Уотърс почете паметта на всички турци, загинали в сблъсъците с полицията и армията. Преди това води полемика с еврейски организации, които протестираха срещу използването на “звездата на Давид” като първи символ, изсипван от рисуваните бомбардировачи към Земята. Един от албумите му е вдъхновен и от драматичните събития на пекинския площад “Тянанмън” през 1989-а…

Въобще, поводи за протести винаги ще има. Дефицит ще бъдат само личности като Уотърс, способни да превърнат бунта в музика, противопоставянето на статуквото – в химн, антивоенната реторика – в естетически оформено послание.

У нас винаги ще има нужда от такива хора. Когато общата маса е толкова инертна, пасивна и овчедушна, каквато сме ние, ролята на личности с месианска аура е съдбоносна. Колко българи са способни да съберат 50 хиляди души на едно място и да изтръгнат от тях овации, изписвайки 7-те букви ОСТАВКА? Родил ли се е и въобще кога ще се роди български Роджър Уотърс? Български Боб Гелдоф? Български Джон Ленън? Нашата сила никога не е била в създаването на подобни фигури. Нашата сила е или да ги възхваляваме до припадък, или да ги омаловажаваме и иронизираме, наричайки ги соросоиди, капиталистически лицемери, хипи-милионери.

България може да роди десетки Мишошамаровци, Вескомариновци или Кръпки, но нито един Роджър.

И все пак нека признаем и друго. “Стената” завари България не като “тъмна Индия от бившия Източен блок”, а като цивилизована европейска държава. Стълпотворението от хора на “Васил Левски” в августовската нощ бе точно такова, каквото и по улиците по време на юлските протести – възпитано, културно, цивилизовано. В очите на англичанина, застанал пред 150-метровата стена, имаше по-скоро възторг, отколкото съжаление. Ако бе дошъл тук с белите си тухли преди четвърт век, щеше да е обратното.

Когато в края на 80-те Роджър Уотърс изнасяше концерти из континента, всяко негово доближаване до социалистическа страна се приемаше като потенциална предпоставка за революция. Западната част на разделения Берлин имаше право да го гледа и слуша, а източната – не. Днес пред музиката на Уотърс няма никакви бариери. Бариерата може да бъде само една – дали можеш да си позволиш покупката на билет за такова шоу или не. Дали си от работещите или си само от вечно мрънкащите и чакащите.

Успяха ли българите да разрушат своята “Стена” на 30 август? Някои може би да, други със сигурност не. По-голямо постижение обаче би било ако сме започнали, тухла по тухла, камък по камък, да разрушаваме своята гигантска Вавилонска кула от търпение, която вече повече от половин век упорито, като неуморни пчелички, строим ли, строим.

Дали Уотърс е помогнал за едно такова начало? Със сигурност. И със сигурност музиката на “Стената” вече има съвсем различна и много по-значима стойност за всеки от нас.