Концертът на tribute-групата Brit Floyd в „Арена Армеец“ на 6 ноември беше събитие, което едва ли е оставило равнодушен някой от зрителите в залата. Разбира се, те можеха и да са 50 на сто повече – ако цените на билетите не бяха в диапазона 40-80 лева, а например в рамките на 25-65 или 30-70 лева. Така вместо 6 000 души, в залата можеше да има примерно 9000. Приходите щяха да са същите, а вероятно и по-големи, а атмосферата – още по-празнична и ентусиазирана. А сега бе някак жалко, че имаше толкова празни седалки встрани от сцената, а най-горните сектори на залата останаха неизползвани.

Но и така всичко беше повече от чудесно. Музикантите от групата, сформирана от китариста и певец Деймиън Дарлингтън през 2011-а, свиреха композициите на „Пинк Флойд“ по начин, който почти не го отличаваше от студийните записи, с които всеки от нас е свикнал и знае наизуст. По едно време направо взех да се съмнявам, че всичко е на плейбек. Вокалистите пееха партиите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмър едва ли не по-добре от самите тях. Ако например сега на Уотърс или Гилмър им се наложи да изпълнят старите си парчета, сигурно няма да могат да го направят така, както го сториха Дарлингтън и колегите му в „Армеец“.

Особено впечатляваща беше полската бекинг-вокалистка Ола Биенковска, която зашемети залата със смазващо изпълнение на The Great Gig In The Sky. Тя просто го направи по-добре даже от оригинала. (Вижте го тук на запис от концерт в Гьотеборг преди 4 години).

Светлинното шоу също беше изумително – на моменти скенерите дори заслепяваха публиката една идея повече, отколкото очите биха могли да приемат. Компютърната анимация беше на подобаващо ниво. Имаше и истинско надуваемо прасе край сцената. Въобще усещането беше, че си на концерт на „Пинк Флойд“ в апогея на силите и славата им.

И все пак… И все пак, не беше съвсем същото. Просто няма как да изпитваш същите емоции, когато знаеш, че тази прекрасна музика я е писал някой друг, че тези ноти и думи са избликнали от нечии други сърца и души. Усещаше се малко като концерт от X-Factor. Самите музиканти, макар и виртуози, изпълняваха песните без онова специфично самочувствие, което отличава гения от обикновения изпълнител. Това се придаваше и върху публиката. Колкото и да ти се иска да окуражаваш тези хора за страхотното им изпълнение, ако ръкопляскаш и крещиш прекалено ентусиазирано, се чувстваш някак си като предател. Все едно благодариш на погрешния човек. Все едно, че някой прави помен с чужда пита.

Но който е можел да отиде на този концерт и по някаква причина го е пропуснал – има за какво да съжалява. Аз лично се радвам, че бях там, но още по-щастлив съм, че бях на концерта на Роджър Уотърс The Wall на „Васил Левски“ преди две години.