Новият сериал на БНТ е красив, мъдър и може би полезен, но скучен и излишно съзерцателен

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 21 ноември

„Не знам дали това е най-добрият продукт на БНТ, но се радвам, че го има“. С тези думи потребителка на социалната мрежа Туитър най-лаконично обобщи първите епизоди от новия сериал на БНТ „На границата“. Продължително рекламиран почти цяло лято с добре монтирани трейлъри, филмът по мотиви на Йордан Йовков бе посрещнат с големи очаквания. Ще стане ли хит като „Под прикритие“ или ще бъде по-скоро разочарование като „Четвърта власт“? Ще надгради ли постигнатото от историческата сага „Дървото на живота“ – един от малкото стойностни продукти в кратката история на ТВ7?

Нека и тук резюмираме в същия туитър-стил: „На границата“ е много добър сериал – за всички, които имат мотивацията да седнат и да го гледат. Само за тях и за никой друг. Ако по някаква причина следиш епизодите му на инат, почти сигурно е, че ще ти харесат. Ако обаче си отегчен зрител в активна възраст, който трудно фокусира вниманието си върху едно нещо за повече от минута – едва ли ще издържиш до края.

Историите, разказвани от Йордан Йовков, са от времето на Първата световна, когато писателят е бил офицер в Беломорска тракия. Успоредно с историческото повествование се разгръщат и сюжети от съвременен интернат за деца без родители. Диалозите са изненадващо автентични, режисурата на Станимир Трифонов – на прилично ниво, а над всичко се откроява операторската работа на Цветан Недков и музиката на Георги Стрезов. Чисто визуално филмът не отстъпва на нито един европейски продукт. Някои пейзажи са буквално спиращи дъха.

Актьорите също вършат работат си по начин, от който няма защо да се срамуват. В ролята на главния герой от съвременната сюжетна нишка дебютантът Мартин Димитров е истинско откритие. Екранното му присъствие е завладяващо, мимиката – нюансирана, интонацията – без преиграване и излишен апломб. Около него Валентин Танев като директора на интерната и Николай Урумов като проклет учител са в стихията си. Удоволствие е да гледаш и ветерана Борис Луканов.

В Йовковата нишка, в образа на писателя, титуляр е Димо Алексиев – актьор с талант и харизма, който обаче подхожда някак си театрално към ролята. Присъствието му пред камерата е въздействащо, но интонацията, с която рецитира йовковите текстове зад кадър, е твърде патетична и изкуствена – като на актьорите от онази реклама на Фибанк със стихотворенията.

Около Алексиев в униформи и селски дрехи от онази епоха (добре свършена работа от реквизитори и сценографи) виждаме куп други емблематични актьори, някои от които играят чудесно, а други просто декламират като на театралната сцена.

Но както се казва, това да е бедата. Основният проблем и на двете сюжетни линии е липсата на динамика и съспенс. Действието се развива бавно, съзерцателно почти до меланхолия. Обяснението, че самите йовкови текстове са такива, че не са благодатен материал за екранизиране, не може да служи като достатъчно оправдание. Все пак говорим за високобюджетен проект в праймтайма на националната ни телевизия с амбицията да приковава стотици хиляди българи пред екрана. В този си вид епизодите са твърде постни откъм съдържание и това почти обезсмисля добре свършената работа от оператор, режисьор, композитор и актьори. Ако публиката не е предварително надъхана – я от любов към йовковото творчество, я от симпатия към даден актьор или от любопитство към епохата – почти нищо на екрана не е в състояние да я зариби, да я закачи отначалото или в движение за сериала и да го превърне в неин истински фаворит. В този ред на мисли – не беше ли по-добре да екранизират други творби на Йовков с повече кинематографичен потенциал?

От друга страна, „На границата“ е точно такъв филм, какъвто само БНТ би могла да заснеме – без търсене на комерсиалност на всяка цена, с уважение към литературния първоизточник и към историята (посветен е на 100-годишнината от Първата световна), с елегантно прокарани паралели между епохите и ненатрапчиви внушения, които ни спестяват всякаква декларативност и евтина пропаганда. Да, държавната телевизия би трябвало да харчи парите си именно за нещо такова, а криминалета като „Под прикритие“ да се вихрят по частните канали.

Но въпреки това – нищо не пречеше „На границата“ да е една идея по-стегнат, две идеи по-интересен и напрегнат, с повече хумор или поне ирония. Със сцени, които да остават в зрителското съзнание – така, както дълго ще се помнят някои моменти от „Дървото на живота“ или пък от игрални филми с подобни съвременни сюжети като „Вчера“ или „Всичко е любов“. В този си вид сериалът е някак си предумишлено неатрактивен. На моменти той буквално си играе със зрителското търпение. Сякаш именно чрез липсата на интрига и динамика авторите на филма са искали да го направят по-мъдър и възвишен. Възможно е и да са успели, но, уви, това ще оценят твърде малко, твърде недостатъчно зрители. Слаба утеха е, че всеки следващ епизод дотук е по-силен от предишния. При толкова бавно набиране на скорост сериалът ще свърши преди да е достигнал и до половината от аудиторията, която заслужава.

Но у нас никой не се изненадва от подобни крайни резултати. Киното ни открай време си е такова. Сценаристите и режисьорите мислят повече за това как „да се докажат“, как да впечатлят някое фестивално жури, програмен съвет или колега, отколкото за зрителя с дистанционното. И в крайна сметка просто губят вниманието му. Той превключва на друг канал или просто не е пред телевизора в неделната вечер.

Казано накратко – „На границата“ е може би най-хубавият български сериал, който почти никой няма да види и оцени. Няма как на човек да не му стане жалко за целия този труд.