За елините излизането от еврото може би наистина е единствената надежда – но не за да заживеят по-достойно от сега, а да се опитат поне малко да се променят. Парадоксално, но факт – сбогуването с единната валута може да ги направи повече европейци от когато и да било

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 10 юли

През последните седмици на много българи им писна от великата гръцка драма и от опасенията, че южните ни съседи ще излязат от еврозоната и ще се върнат към предишната си валута драхмата. Догадките доколко този невъобразим финансов катаклизъм ще се отрази на нашата икономика и пряко върху ежедневието ни наистина са изнервящи. Но какво да кажат тогава останалите европейски народи, които търпят далеч по-директни щети от цялата тази дра(х)ма? Какво да каже например средностатистическият германец, свикнал да работи като вол 50 седмици в годината, за да може през лятото да си позволи 10-дневна почивка на някой средиземноморски остров? Виновни ли са работникът Ханс, шофьорът Волфганг или продавачката Хелга, чиито заплати не са имали повишение от години, задето коварни и алчни гръцки банкери, министри и олигарси са взимали десетилетия назад неоправдани космически заеми, а още по-коварни и алчни за власт гръцки демагози са пазили в тайна неизбежността на държавния фалит? А какво ли изпитват например данъкоплатците на Словакия – страната, която ще претърпи най-големи финансови загуби на глава от населението, ако Гърция откаже да връща европейските помощи, наливани в нея?

Иска ми се да го напиша с възможно най-големи букви още в началото – това не е поредната ария на омразата или злорадство срещу гърците. Да се мрази един народ само заради късмета или съдбата му е глупост, а още по-глупаво е да го мразиш априори и без причина. Това тук е просто опит за кратък народопсихологически анализ и разсъждение върху резултата от комшийския референдум плюс възможното излизане от еврозоната.
Timeo Danaos et dona ferentes – тази прочута римска поговорка идва от поемата „Енеида“ на Вергилий. „Страхувам се от Данайците (гърците) дори когато носят подаръци“, провикнал се троянският жрец Лаокоон, усъмнявайки се в гигантския кон на колела, който уж призналите неуспеха на обсадата си нашественици оставили пред крепостните стени. С това той предизвикал гнева на богинята Атина, която била на страната на гърците. Тя изпратила две огромни змии, които удушили жреца заедно със синовете му. Останалото го знаете – ако не от другаде, поне от онзи филм с Брад Пит.
Коварството на иначе храбрите елини, олицетворено в хитростта на Одисей (който измислил напълнения с войници кон-подарък), е било легендарно много преди омировите „Илиада“ и „Одисея“ и вергилиевата „Енеида“. И ще бъде легендарно дълго след днешните събития. Гръцката пресметливост е знакова и едва ли има човек, който да не се сеща за поне един пример. Та какво друго беше този изненадващ ход на премиера Ципрас с референдума, за който той не споменаваше и думичка пред европейските институции, докато преговаряше с тях до последно? Какво ако не одисеево лицемерие бе и поведението на подалия оставка финансов министър Варуфакис – той до сетния час преди гласуването уверяваше народа си, че сделка с кредиторите ще има още в понеделника, преди банките да са свършили и последните банкноти…
Да, такива са нашите южни съседи. Безстрашни и горделиви като Ахил и приятеля му Патрокъл, но и алчни като цар Агамемнон и коварни като неуморимия Одисей. Всеки съвременник, който познава поне един грък, ще го потвърди. Трудно дават пари. Обичат да се пазарят. Какво ти обичат – за тях това е направо национален спорт. Да се чуди човек тази страна, гордо наричаща себе си люлка на демокрацията, в Европа ли се намира, или някъде в Ориента. Кътат пари в банка или в домашния сейф и имат големи хубави къщи, но ходят семпло облечени и карат обикновени коли. Не гъзареят като нас или руснаците, например. Но иначе не се свенят да се вайкат и оплакват, дори и когато няма за какво. Познавам гръцки богаташи, които имат милиони в банковите си сметки и тънат в лукс, но се тюхкат на висок глас вече седма година какво ще правят в тази криза, която ги е връхлетяла. Една от най-емблематичните фигури на всички времена – корабният магнат Аристотел Онасис, ще остане в историята като вечен пример за безскрупулност в преследването на една-единствена цел – трупането на пари и демонстрацията на разкош.

Гърците са и големи патриоти – но не карикатурни шовинисти като македонците или други наши съседи. Патриотизмът им е образован, исторически мотивиран и в повечето случаи – наистина основателен.
За повечето от тези качества ние можем само да им завиждаме. Нямаме причина да ги мразим, само защото ние не сме като тях. Да, надменни са към нас, не ни обичат много, но те не горят от любов към която и да било друга нация. Такива са си. Но какво би станало, ако всички южноевропейски народи се гордееха със същите неща, ако предимно ядяха кюфтетата (сувлакита) и мързелуваха, а после ревяха, че някой е тръгнал да им търси сметка за изяденото? Не може ли и португалците, които започнаха да излизат от кризата, налагайки си строги икономии и провеждайки непопулярни реформи, да поискат да са гърци? Ами италианците, испанците, ирландците?
Някой ще ме контрира – гърците не са мързеливи. Да, така е – работят много повече от нас, българите, например. От немците или белгийците – не е съвсем сигурно. Но определено можем само да се учим от тяхната организираност и ефективност. Повечето от иначе малкото наистина успешни бизнеси у нас се ръководят по гръцки модел – фабрики, медии, банки, търговия. В почти всички по-престижни спортове са на светлинни години от нас и много по-напред, отколкото числеността на нацията им предполага. Културата им е велика и космополитна, с гениални представители във всяко изкуство.

Но всичко това далеч не ги оправдава, за нищо. Няма нужда да слушаме в каква мизерия живеят със своите 60 евро на ден от банкомат. Господи, та с толкова българският пенсионер изкарва цял месец! Няма нужда да се вайкат как ще преживяват с по-малки пенсии, след като години наред са получавали близо по хиляда евро и всяка тамошна старица си има българка, румънка или сръбкиня за слугиня и солидна банкова сметка.
В часовете преди референдума се надявах, че Гърция ще каже „Да“ на преговорите и на европейските изисквания. Сега обаче виждам повече надежда в негативния резултат, който се получи. Може би това е единственият шанс елините да станат наистина част от Европа – дистанцирайки се максимално от нея и опитвайки да се справят сами с кризата, в която сами са се напъхали. Ще проумеят много неща по трудния начин, ще извървят най-болезнения път. Ще погладуват може би – но наистина, а не само наужким, както в момента.

И не, не казвайте, че те не са виновни, задето някой им е изсипвал толкова пари в джобовете десетилетия наред. Виновни са, и още как – с любимите си безкрайни стачки и манифестации, с пословичното си политиканстване, с дългогодишния почти перверзен слалом между две корумпирани и задкулисно подкрепящи се партии от демагози. С нахалството, превърнато от национална черта в национална политика.

Парадоксално, но факт – излизайки от мрачен период на военна хунта в средата на 70-те, обичаната и глезена от цял свят Гърция някак неусетно успя да построи социализма – но не като този нашия, а онзи, истинския, в който държавата милее еднакво за всички и в който не е нужно много да работиш, стига да ходиш редовно да гласуваш, да си солидарен с колегите и братята си и да протестираш винаги, когато се сетиш, че има за какво.

Ясно е било, че това няма да продължи вечно, макар че може би никой не е очаквал, че ще спре толкова скоро. Точно тук му е проблемът на еврото, както би казал всеки английски консерватор. Когато валутата на целия континент е единна, много трудно може да се прави разлика между повече работещите и по-малко работещите, да се отдава всекиму заслуженото. Общите парични знаци не разрешават на дадена държава да си позволи оздравителна, макар и болезнена инфлация, с която да натъкми разходите за обществения сектор към реалното състояние на икономиката си. Просто няма как да кажеш на Ставрос, Алексис и Танасос, че от утре заплатите им стават от хиляда примерно седемстотин евро, че няма да може да се пенсионират на 53 години, за да се пекат по цял ден с чаша узаки в ръка, а поне десетилетие по-късно. Те това няма как да го приемат – ще протестират със синьо-бели знамена до дупка на площад „Синтагма“, ще спрат влакове, фериботи, автобуси и каквото се сетиш…

Но ако имаш драхми, печатани някъде в покрайнините на Атина – е друго. Ще им даваш отначало същите заплати, с които са свикнали от години, и няма да спираш да въртиш машината за пари. Само след няколко месеца или най-късно след година с тези драхми горделивите Ставрос, Алексис и Танасос ще могат да си купят най-много наполовината на сегашните евро. И няма да могат да се сърдят на никого. Всъщност ще могат, но това няма да са нито Меркел, нито Юнкер или Шойбле. Ще набедят я Ципрас, я Самарас, я някой друг местен политикан с ораторска харизма. Ще си играят на избори до дупка, ще протестират и ще обедняват все повече, докато накрая не проумеят, че само който работи, той забогатява. Междувременно сред тях ще има и гърци, които няма да усетят кризата по никакъв начин – техните заплати ще се индексират, защото те ще се трудят в реално произвеждащи сектори, а няма да лежат на гърба на държавата и на привилегии, раздавани на поразия. И така, полека-лека, наследниците на Ахил и Одисей ще станат истински европейци или поне малко повече европейци, отколкото са сега.

А ние, вместо да се тревожим какво толкова се случва на юг от нас, по-добре да гледаме себе си, и то с максимално критично око. Защото към днешна дата наистина не сме коварни като Одисей, но също така и не сме храбри като Ахил, нито даже поне малко алчни като Агамемнон. Още не сме проумели, че който работи повече, има шанс да е и по-богат. Не сме и толкова работливи и търпеливи като немците Ханс, Волфганг и Хелга. Засега можем само да се радваме, че основната ни национална черта – послушанието, в даден исторически момент ни е донесла малко по-спокоен живот, отколкото на съседите. Голяма радост, няма що.