Жалко за „Тема“ и „Преса“

on

Тези дни доста хора се опитват да разтълкуват спирането на вестник „Преса“ и списание „Тема“ най-вече като опит да се избегнат последици от фалита/аферата КТБ и сигурно имат основание. Това обаче не прави изчезването от пазара на две знакови заглавия по-малко тъжно и разочароващо.

TemapressaПреди всичко – жалко за списание „Тема“ – седмично издание с почти 14-годишна история, сред чиито създатели през 2001-а бях и аз. Споменавал съм го с приятна носталгия неведнъж и тук. Защо се стигна до края му? Според мен – защото през годините „Тема“ не се адаптира достатъчно към новите времена, технологии, стилистики. Визуално остана непроменено повече от десетилетие. Далеч по-бледият като съдържание отскорошен негов конкурент – LIFE, поне изглежда доста по-модерно – на по-тънка (и евтина) хартия, с по-добър дизайн, с по-атрактивни или поне с повече претенции за злободневност корици. Докато бях в „Тема“ всяка седмица водех истинска война с колегите си на първа страница да има поне няколко (и то привличащи внимание, а не енигматични) заглавия. А през последните години всеки уикенд списанието предлагаше по едно, най-много две-три заглавия от корицата и те никога не загатваха за интересното съдържание вътре. С цялата си първа страница списанието сякаш крещеше: въобще не държа да ме купувате и четете, вие така или иначе нищо не разбирате!

На второ място – „Тема“ явно не успя да постави съществуването си на изцяло пазарни принципи и логика и твърде бързо предпочете битието на дотирано (понякога с известна, друг път – с недотам известна мотивация) издание. Освен всички щети, които нанася върху съдържанието, този избор оказва пагубно влияние върху самочувствието и амбицията на журналистическия екип. Доколко смел и самоуверен може да бъде един репортер или редактор ако знае, че списанието му не се самоиздържа и заплатата му зависи от нечие благоволение в някакъв близък или по-далечен (банков, петролен или друг) офис? Рано или късно се стига до добре познатата българска ситуация „те ме лъжат, че ми плащат, а аз ги лъжа, че им работя“. Според мен самоубийството на „Тема“ започна най-напред със срива на самочувствието на екипа му и беше предизвестено много преди тъжния 31 юли 2015-а. Показателен е и последният му брой – нищо в него не показва, че журналистите са с вдигнат гард и виждат бъдеще за професията си и за себе си в нея. За разлика от последния брой на „Преса“, където все пак има думи на достойнство и загатване, че каузата все пак (и може би) не е загубена.

В наши дни ако публицистиката не носи някакво развлечение или не захранва човешката любознателност и любопиство (каквито са малкото печеливши издания у нас в момента), трябва поне да е плод на нечия дързост, самочувствие или особен поглед, представен смело и атрактивно. „Тема“ беше такова списание само в първите няколко години от съществуването си.

Но жалко и за вестник „Преса“ – един от малкото ежедневници, заради които през последните години бях способен сутрин да изляза от къщи и да извървя крачките до най-близкия павилион. За него също съм писал в този блог, съпоставяйки го с други български вестници. С изключение на изостаналата с 1-2 десетилетия културна секция, всичко останало в него ми доставяше удоволствие, каквото все по-развиващите се електронни медии не можеха и не могат да предложат. Чудесен дизайн, умерен тон, уважение към обективната информация и сухата статистика, коментарни заглавия с нужната доза самочувствие и проникновеност, актуални и задълбочени интервюта – парадоксално, но факт: „Преса“ беше добър вестник по начин, по който „Труд“ (източник на основното му ядро журналисти) никога не бе успявал да бъде. За разлика от много други субсидирани издания той звучеше значително по-безпристрастно и обективно. Дори и така наречените „поръчкови материали“ бяха написани с достатъчно журналистическо достойнство, а не със слагачество или унизителен слугинаж.

Очевидно обаче и там пазарната логика не е била определяща – не само за битието му, но дори и още при създаването му. Ако преди 20 години подобен вестник е можело да се прави с минимум 50 или дори със стотина души екип, в днешните времена за това би трябвало да са достатъчни и две дузини хора – със съответната енергия, технологична подготовка и най-вече мотивация. Всеки, който си мисли, че ще устиска на печатния пазар с издание, чиито журналисти са толкова много, че понякога дори не контактуват помежду си, жестоко се лъже. Пишейки това, се сещам за вестници като „24 часа“, „Труд“, „Стандарт“, „Монитор“… За мое огромно учудване, „Новинар“ също продължава да излиза на пазара. Ако един ден спре да се печата, изненадани от това сигурно ще са само журналистите, работещи там. Останалите хора даже няма и да разберат, че това се е случило.

Но да се върна на „Преса“, за която продължава да ме е яд. Подобен вестник със сигурност има място и бъдеще на пазара и дано да се появи нов, макар и под друго име – с почти същото съдържание и визия, но с по-малък, по-мотивиран и по-модерно мислещ екип. И с инвеститор, който все пак търси някаква възвращаемост на парите си, а не преследва нещо друго.  В очакване това да се случи, ще продължа всеки ден да отварям сайта на „Гардиън“ и да се утешавам, че слуховете за смъртта на журналистиката са силно преувеличени.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s