Актуалният му албум 57th & 9th остана пренебрегнат, англичанинът наблегна на класическите си парчета и не сбърка

„Арена Армеец“ съм я виждал толкова пълна може би само на концерта на „Уайтснейк“ по-миналата есен. Този път обаче сред публиката нямаше толкова кожени якета и като цяло, как да се изразя по-дипломатично, ароматите бяха по-приятни. Климатизацията в залата беше приемлива, но във фоайетата беше един малък ад в минутите преди концерта.

Но по същество – интересно ми беше да направя сравнение с предишния концерт на Стинг, на който присъствах преди малко повече от 20 години – през май 1996-а в зала 1 на НДК. Разочарование нямаше никакво, дори напротив. Стинг, макар и вече на 65 (колко мъже биха изглеждали така на тази възраст – сигурно николко), показа страхотна форма и не се отказа да пробва да изпее и най-трудните си парчета. А те наистина са трудни. С доста по-голяма лекота му се получиха най-старите песни – от репертоара на групата Police, които са по-елементарни в своята ню-уейвска монотонност, но не по-малко хубави. Аз лично се зарадвах най-много на бруталното изпълнение на Roxanne, едно от най-яките парчета на някогашната му група.

Най-голям възторг в залата, съвсем очаквано, предизвикаха Desert Rose, Englishman In New York, Shape of My Heart. Прозвучаха пълнокръвно, с плътен и виртуозен съпровод от музикантите около него начело с любимия му китарист Доминик Милър и сина му Джо като беквокал. Синът му направи и интересен кавър по класиката на Боуи Ashes To Ashes, към края на която се присъедини и бащата, който беше взел двеминутна почивка зад сцената.

Това, което най-много ме изненада, е че актуалният му албум 57th & 9th остана почти напълно пренебрегнат, въпреки че турнето носи неговото име. Аз лично можах да различа едно, максимум две парчета от там. Очаквах например откриването да е I Can’t Stop Thinking About You – стартовото и едно от запомнящите се изпълнения в албума, но не. Също така си мислех, че към края или след бисовете ще чуем и красивата балада Inshallah, посветена на съдбата на бежанците, които зарязват родината си в търсене на по-добър живот. Но дали за да не предизвиква излишни политикански коментари или по друга причина, и тази песен също не прозвуча на концерта.

Но нямаше недоволни от това решение. Финалът беше отреден за Every Breath You Take, а бисът – за Fragile. Въздействието на Стинг върху публиката беше все така наелектризиращо, както някога. Прекарах почти целия концерт „с поникнала перушина“, както се казва.