Но защо не е? Защо кулинарното предаване на Андре Токев и Събин Ранков още не е явлението, каквото би могло да бъде?

Ще отговоря на поставения въпрос малко по-нататък. Да, “Ловци на храна” има всички качества да бъде не просто рейтингов хит, а предаване, което вълнува, възбужда и провокира публиката. Заслужава и да има не някакви си 3-4 последователи във Фейсбук, а поне 10, а защо не и 50 пъти повече.

Първо нека се съсредоточим върху характеристиките на краткото кулинарно шоу, което bTV вече втори сезон излъчва всяка неделя по обяд.

“Ловци на храна” всъщност е не просто готварско предаване – неговите герои са преди всичко пътешественици, които посещават най-различни кътчета на страната и разказват за тях – за историята им, за сегашния живот там, за традициите и местните специалитети. Водещи са известният телевизионен готвач Андре Токев, познат най-вече като един от съдиите в “Мастършеф”, и Събин Ранков – един от артистичните чешити, които участваха във втория сезон на легендарното риалити.

Формулата на предаването не е нова, нито пък е нужно да се открива топлата вода. По-скоро учудващо е, че толкова ефикасна и предизвикваща слюноотделяне у зрителя концепция беше реализирана в bTV толкова късно. Трябваше да минат няколко години, през които Нова телевизия почти успя да монополизира кулинарната тематика (“Черешката на тортата”, “Кошмари в кухнята”, “Бон апети”, ежедневно готвене преди обед при Гала), за да се предприеме офанзивата, започнала от “Мастършеф” и продължавана от “Ловци на храна”.

Като прототипи и примери за сравнение с това шоу могат да се посочат легендарното A Cook’s Tour на американеца Антъни Бурдейн и Bizzare Foods на Ендрю Зимерн, което се излъчва по “Травел ченъл”. Разбира се, най-запалените почитатели на тези двамата гледат повече от критично младия му български аналог и могат непрекъснато да намират кусури. Но за предубедения и неизкушен от световните образци зрител, “Ловци на храна” е интригуващо, добре заснето и най-важното – полезно предаване, което идеално пасва на неделния обед.

Локациите и ястията, които Андре и “неговия Санчо Панса” Ранков представят, са разнообразни и съобразени със спецификата на сезона, в който се излъчва всеки епизод. Токев е като жива енциклопедия на тема световна кухня и не пропуска, по един ненатрапчив начин, да демонстрира огромните си познания и запас от практични рецепти. Събин пък, точно както е инструктиран и се очаква от него, се вдетинява, покапва със шкембе чорба по пуловера, иска си допълнително , прави се на учуден или на многознайко – въобще типичен телевизионен образ, който буди усмивки и симпатии.

Защо в България наричаме багетата франзела? Откъде е дошло определението “типов” за този вид хляб? Защо оризът трябва да се измие девет пъти, преди да се сготви? Слага ли се лимонов сок на шкембето, или трябва само и задължително с оцет? Кои продукти преобладават в кухнята на каракачаните, която те се стремят да запазят и до днес? На тези и на куп други въпроси предаването отговаря буквално за броени минути, при това без характерната за други кулинарни рубрики дидактика и умозрителност от еднообразния студиен интериор.

Добре, но да си дойдем на въпроса – защо тогава “Ловци на храна” не е толкова популярно, колкото би следвало да се очаква от неговото полезно съдържание и приятна форма? Причините са няколко.

Ако приемем, че програмирането му в неделя по обяд е удачно (макар че спокойнно би могло да намери място и в делничния праймтайм), възниква въпросът защо тогава е с продължителност само половин час. В този си вид шоуто буквално препуска през местата, които посещава, и покрай хората и ястията, които представя. Прилича малко на скъпоструващ кинохит, в който режисьорът по някакви продуцентски причини е бил принуден да окастри половината от заснетия материал, за да се вмести в по-кратко време. Средствата и усилията, вложени в “Ловци на храна”, спокойно биха могли да се разгърнат в един час ефирно време – с добавяне на някоя-друга нова рубрика, с повече коментари от двамата водещи, а защо не и с малко суха статистика и фактология, поднесена писмено върху екрана. Като погледнеш програмата на bTV в ранния неделен следобед, там не гъмжи от кой знае какви безценни неща, че да не се отдели още половин час на това авторско предаване.

Но като стана дума за коментарите на водещите – от една страна, положителната енергия, която излъчват и двамата, е един от основните плюсове на шоуто. Няма ги иронията, сарказмът и самонадеяността, които сме свикнали да очакваме от артистичния шеф Манчев в ефира на Нова. От друга страна обаче, малко повече “проклетия” ала Антъни Бурдейн би вкарала допълнителен живец в “Ловци на храна”, дори и понякога да е изкуствено провокирана. Не е казано Андре и Събин непременно да се заяждат с домакините си и да намират кусури на манджите им. Но щипка черен хумор и провокация не биха навредили в никакъв случай. Двамата пътешественици биха могли и да са по-критични към неща, които забелязват по време на воаяжите си – ако пътят до някоя дестинация е лош или зле поддържан, ако някоя историческа забележителност не се експлоатира адекватно, ако някой от продуктите на българския пазар така и не може да догони европейските образци… Въобще биха могли не само да създават митове, но и да развенчават някои такива. В сегашния си вид “Ловци на храна” е твърде добронамерено и промоционално, почти като едно перманентно продуктово позициониране на любимия зехтин на шеф Токев.

И не на последно място – в предаването сякаш липсва и някакъв състезателен елемент, нещо, което да създава допълнителна интрига у публиката. Например дали гурме-корифеят би могъл да изкопира някоя от автентичните рецепти, които му представят, и дали после Събин би познал кое ядене на кого е или пък да каже кое му е било по-вкусно? Или пък три местни баби да представят свои версии на баницата със зеле, за да може шефът досущ като в другото си риалити-шоу да ги оценява и коментира.

В социалните мрежи предаването също е изненадващо пасивно – като се има предвид, че кулинарната тема плюс пътешествията из родината са два любими жанра, по които всеки се чувства експерт и би могъл пряко или косвено да допринесе за популяризирането му.

Какво се получава в крайна сметка? “Ловци на храна” е постигнало по-трудното за нашите ширини – да се реализира едно стойностно шоу в световно призната рамка, но се проваля в детайлите, които биха могли да му донесат признанието на още по-широка публика.

Ше следим с интерес и третия сезон, за да видим дали пък няма да ни послушат поне за нещо от изброеното по-горе.