Евтаназията на животни заради африканската чума породи нов изблик на национален мазохизъм, но и чешмичката насред „Витошка“ събра доста хейт

Все едно че гледаме някакво продължение на сериала „Чернобил“, само че с български герои и пейзажи. Багери дълбаят изкопи, в които се заравят трупове, а наоколо бродят хора в защитни облекла. Всичко това се развива под отегчените погледи на полицаи, проклинащи причините да са тук, а не под някоя сянка.

Епидемията от африканска чума в Североизточна България, довела до изтребването на стотици хиляди животни от тамошните свинеферми, е трагична новина за селското ни стопанство, чиито поражения тепърва ще се осъзнават. Дали за нея има персонално отговорни и виновни хора или не? Само тук ли би могло да се случи нещо толкова фатално като последици или това са трагедии, от които не е застрахована нито една държава? Това са важни въпроси, които не бива да бъдат оставяни без отговор. Но както неизменно се случва у нас, всяка драматична новина – било то породена от природни стихии или от някакъв човешки фактор – става повод за валпургиев изблик на ярост с неустановен адресат и мазохистични заклинания в каква адска страна сме имали късмета да се родим и живеем.

„…Според свидетели обаче, някои от тях са били живи при заравянето“. Това е изречението, вмъкнато в репортаж на bTV от района на русенското градче Сливо поле за евтаназирането на прасета поради епидемията от африканска чума. Такива свидетели не са интервюирани – било то в гръб и анонимно, а камо ли с лицата и имената им. Кадри със заравяни живи животни, разбира се, не са показани, нито дори има намек, че телевизията разполага с такива. Но горното изречение е напълно достатъчно, за да се сложи заглавие „Загробват живи прасета край Сливо поле“ в сайта на телевизията, който е един от най-посещаваните в българския Интернет. Ето как, по класическите схеми на фалшивите новини, едно съобщение в уж професионален и обективен репортаж на водеща медия, спазваща световни стандарти на журналистиката, заживява свой собствен живот и се превръща в поредната дъвка за националния нихилизъм. Няма значение, че повечето коментатори не само не могат, но дори и не биха искали да си представят какво означава да ти се наложи да умъртвиш 40 000 животни, които си отглеждал, наведнъж. Дали би искал да заровиш някое от тях живо? И дали ако не беше тази епидемия, житейската им съдба щеше да е принципно по-различна, а смъртта им – „по-хуманна“, както обичат да се изразяват възмутените?

Но, както би казал тук Ники Кънчев, нека арията на омразата започне сега! На мушката са заложени не само злополучната Агенция по безопасност на храните, която е нарочена за обществен враг още от умъртвяването на козите и овцете на баба Дора от Шарково миналото лято. Виновни, лоши, зли са всички, замесени в процеса по овладяването на епидемията – ветеринари, общински власти, полицаи и, разбира се, държавното управление начело с Бойко Борисов. Проклинат ги не само вегетарианци и вегани – проклинат ги дори хора, които иначе си хапват всякакъв вид месо, и нямат и ни най-малка представа какво се случва ежедневно в една кланица или ферма за яйца в която и да било европейска държава (виж карето – б.а.).

Разбира се, въображението е бедно да си представи какво би станало, ако заради подценяване на тази епидемия вирусът на африканската чума, за който все още не е изобретена ваксина, мутира по някакъв начин вземе да причини смъртта и на хора. Но поне е сигурно, че тогава общественият гняв срещу БАБХ и властите би бил напълно основателен.

По същото това време в държави като Австрия се взима решение за пълна забрана на земеделски препарати като Roundup, съдържащи глифозат, който е доказано канцерогенен и способен да причинява смъртта на хора. Употребата на хербициди, произвеждани от химически гиганти като осъдения в САЩ на рекордни глоби-компенсации „Монсанто“, е една от темите, заслужаващи обществено внимание и потенциален гняв. Но, разбира се, такива неща изобщо не са на дневен ред в олицетворението на българската съвест – Фейсбук.

Къде къде по-лесно е да се кълне, че „те“ загробват живи прасета. Това е поредният отдушник за нихилистите с краткотраен срок на годност, още един шанс за тях да сочат с пръст, да кълнат някого. Пороите вече спряха, няма наводнени улици и булеварди, комарите край Дунава като че ли свалиха оръжие, „перките на акулите“ по „Графа“ не са убили никого, хакерът на НАП е хванат. Затова пък някаква временна чешмичка, инсталирана заради жегите насред „Витошка“, вдъхнови поредната вълна от абсурден хейт – изглеждала грозно и някой можел да се спъне в маркуча, който я свързвал с водния кран! София има бюджет от милиарди лева годишно, как е възможно такова безобразие, гневи се някакъв фейсбук-мъдрец, а отдолу му пригласят и препубликуват десетки други „будни граждани“.

Като по правило във всякакви такива случаи, какъвто най-вече е този с африканската чума, компетентността на нихилистите по темата е близка до абсолютната нула, но това няма никакво значение. Важното е да има нещо, за което да избликне някаква негативна енергия, да пустосваме лошите хора, които са узурпирали живота ни и са причина за всичките ни нещастия и провали.

А когато си излеем ежедневната порция безсмислена отрова, продължаваме напред – в добре познатото безхаберие и безпросветност, и така – до следващия повод.

В ПОМОЩ НА БЪЛГАРСКИЯ ХЕЙТЪР

Поглед към една френска птицеферма

„…Камий беше в състояние на абсолютна паника, беше прекарала сутринта в една ферма за индустриално отглеждане на кокошки. Кой кретен е могъл да я изпрати там? Познавах идеално тази птицеферма, беше огромна, с повече от триста хиляди кокошки, която изнасяше яйцата чак в Канада и Саудитска Арабия, и която имаше отвратителна репутация, една от най-лошите във Франция; всички посещения завършваха с отрицателно мнение за предприятието: в хангари, осветени отгоре с мощни халогенни лампи, хиляди кокошки се опитваха да оцелеят, притиснати една до друга, нямаше клетки, беше „подово отглеждане“, кокошките бяха останали без пера, измършавели, с възпалена кожа, разяждана от кокошинки, те живееха сред разлагащите се трупове на себеподобните си и прекарваха всяка секунда от краткото си съществуване – най-много една година – в кудкудякане от ужас. Така беше дори и в по-добре поддържаните ферми и това беше първото нещо, което ви поразяваше – това непрекъснато кудкудякане, този продължителен панически поглед, изпълнен с недоумение, който кокошките ви хвърляха, те не молеха за милост, не биха могли, но недоумяваха защо ги карат да живеят при тези условия. Да не говорим за мъжките, неспособни да снасят, пиленца, които хвърляха с шепи живи в мелачката; знаех за всичко това, бях имал възможност да посетя няколко ферми за отглеждане на кокошки, между които тази в Елбьоф беше несъмнено най-страшната, но всеобщата низост, на която и аз като всички бях способен, ми бе помогнала да я забравя“.
Откъс от „Серотонин“ – новия роман на френския писател-визионер Мишел Уелбек, в който основна тема е неизбежната гибел на традиционното западноевропейско животновъдство