По-вглъбен, психологически нюансиран и не така бъбрив – такъв е третият сезон на сериала „Короната“, който току-що изгледах по Netflix. Новите актьори, които заменят по-младите си колеги от първите два сезона, се справят не по-зле, дори може би по-добре. Оливия Колман (продължавам да твърдя, че не биваше да отмъква статуетката „Оскар“ под носа на Глен Клоуз) тук е страхотна – нищо, че не прилича особено много на кралица Елизабет II. Още по-добър сякаш е Тобайъс Мензийс (Брут от сериала „Рим“, ако го помните) в ролята на принц Филип, но имаме силни включвания от колосални актьори-ветерани като Чарлз Данс (стария Ланистър от „Игра на тронове“), Дерек Джакоби и Джералдин Чаплин.

Хелена Бонъм-Картър също е много добра като принцеса Маргарет. В повечето сцени буквално измества всички останали от екрана с присъствието си. Но голямото откритие този сезон е образът на принц Чарлз, поверен на 29-годишния актьор Джош О’Конър. Той изгражда изключително детайлен образ на чувствителен млад мъж, който живее с най-голямата възможна тежест на плещите си – да не бъде пълноценна личност, докато не изпълни мисията, за която е роден. Тоест, да чака смъртта на собствената си майка.

Макар The Crown да е преди всичко сериал за кралицата, най-голямото достойнство на този сезон е дълбочината, с която представя личностите от най-близкото й обкръжение – мъжа й, големия й син-престолонаследник, сестра й, свекърва й, абдикиралия й чичо, чичото на Филип – Лорд Маунтбатън…

Заснет изключително зрелищно, но и елегантно и с типично английска сдържаност, „Короната“ е може би най-зрелият и изпипан във всяко отношение сериал на Netflix. Не премълчава нито един драматичен и нелицеприятен момент от живота на кралското семейство, но и не издава присъди – остава верен на мита, какъвто несъмнено е британската кралица в наши дни.