Поредната българска кинопремиера е атрактивен филм с безумен сценарий – язък за добрия маркетинг

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 13 декември

Докато гледах рекламната кампания на новия български филм „Диви и щастливи“, си казвах – чудесно е, че има такива хора в киноиндустрията, осъзнали са, че маркетингът е не по-малко важен от самото изкуство. Своеобразно уважение към публиката е да се постараеш агитацията за произведението ти да достига до нея по всевъзможни начини. По този начин показваш и увереност в творбата си. Подсказваш, че не държиш да спестиш някой лев от тази реклама и че ти е важно да достигнеш до зрителските очи и сърца.

Е, вече втора седмица филмът на Мартин Макариев с Яна Маринова и Луиза Григорова в главните роли е сред най-гледаните в нашите кина. Може би ако не бях отишъл да го видя, щях да си запазя хубавото мнение за екипа му – същият, който преди година и половина засне средношколската комедия с романтични елементи „Привличане“. Онзи филм гъмжеше от дразнещо продуктово позициониране и самоцелни сцени, но като цяло не беше лишен от послание и смисъл. Имаше неподправена романтика, имаше хумор, имаше абсурдни ситуации, но по някакъв самоироничен начин. Беше някакъв вид естетизиран кич.

В „Диви и щастливи“ позиционирането на продукти не е така дразнещо, но затова пък и сюжетът, и сценарият, и диалогът, са безумни. А това са най-важните, основните предпоставки един филм въобще да се получи.

Но да се върнем на публиката – дотук това са над 20 хиляди души, което означава една от най-гледаните кинопремиери за месеца. Колко от тези хора обаче са излезли удовлетворени от салона? Едва ли са много. Повечето просто са убили два часа време и са изяли една кофа пуканки. И са видели колко добре Александър Сано кара полицейско беемве по алеите на варненската Морска градина. Засмели са се един-два пъти и са оценили колко красиво изглеждат някои градски пейзажи от Търново, Русе и Варна. За някакво смислено кинопреживяване и дума не може да става. Защо? Просто защото всичко, което се разиграва на екрана, е пълна, демонстративна, дразнеща небивалица.

В култовия филм „Телма и Луиз“, с който „Диви и щастливи“ не без гордост опитва да хвърля паралели, реално погледнато също е разказана една фантасмагория. Но в приключенията на Сюзан Сарандън и Джийна Дейвис, режисирани от Ридли Скот, има много повече вътрешна логика, мотивирани постъпки и реакции, автентичен диалог. Няма го този непукизъм, че зрителят така или иначе няма да повярва на нищо, затова по-добре и да не се опитваме да го караме да вярва, какъвто е налице тук.

В това, че сюжетът разчита на зрителското „подтискане на недоверието“ – нещо, което по принцип е необходимо за театралното изкуство, а не за киното, няма нищо лошо. Ако е разказана някака наистина оригинална, поетична и поучителна история, защо да не се опитаме да се направим на ударени и да вярваме? Тук обаче фабулата хем е клише (млада жена неволно прекрачва границата на закона, взима своя приятелка от детството и хукват да бяга от полицията, вършейки нови и все така невинни „престъпления по неволя“), хем е низ от абсурдни случки и сцени, в които няма и капчица ситуационна и поведенческа логика. Цялостното послание, което струи от екрана към зрителите, е нещо като „абе какво ви пука какво точно се случва, не виждате ли колко красиво е показано?“.

Да, красиво е. Има един джип, който пори нивите с царевица особено ефектно. После Яна и Луиза карат бясно един мотопед, от който замерят матираното полицейско беемве със сладоледи на клечка. В друга сцена скачат от втория етаж през един сенник директно на улицата. Въобще все неща, които досега сме гледали само в Холивуд. Е, оказа се, че могат да се снимат и тук. Но какво от това, когато няма никакъв смисъл в тях?

Толкова ли е било трудно със същото усърдие, с което е било намерено финансиране за „Диви и щастливи“, да беше вербуван и някакъв сценарист с повече мозъчни гънки? До такава степен ли е била колективна заблудата, че фабулата и сцените, които се снимат, са оригинални или поне логични и правдоподобни? Как не се е намерил някой да извади всички от този самонадеян делириум?

Иска се наистина рядък анти-талант да обединиш толкова симпатичен актьорски състав, красиви картини и ефектни екшън-моменти в нещо толкова безумно. И най-лошото е, че е направено някак си  с убеждението, че точно така трябва, че точно това е пътят, по който трябва да се действа и занапред в българското кино.

Ами не, не е. Аз лично не бих се гордял с многото зрители на този филм, привлечени от чудесната му маркетингова кампания. Не бих се доверявал и на приятелското потупване по рамото и аплодисментите, които получавам на специалните прожекции. Те са фалшиви или просто идват от хора, които не ценят истински киното. Реалните възприятия на зрителите са съвсем други и аз ги видях на излизане от киносалона. Не изглеждаха щастливи, нито дори поне малко диви. Дори не се усмихваха, просто гледаха тъпо и бързаха да си купят сладолед или нещо друго, чиято хубава реклама са гледали наскоро.