„Ирландецът“ е първият филм на Скорсезе, предназначен за гледане на малкия екран. Прожектираха го в избрани американски салони само за да може да се кандидатира за „Оскар“, а после го пуснаха за мултимилионната аудитория на платената платформа за домашно кино Netflix. Всъщност, набиращият все по-голяма скорост филмов гигант бе спасителна сламка за скъпия проект, след като първоначалният му мексикански инвеститор фалира и се оттегли. Така бюджетът от 159 милиона долара беше поет от Netflix.

Но за какво са били похарчени толкова пари? Само за хонорари на Де Ниро (тук той е съпродуцент заедно със Скорсезе) и Пачино ли? Апропо, това е третият филм, в който те играят един срещу друг в кадър (в „Кръстникът II“ са само поотделно) след „Жега“ и „Праведно убийство“. Или може би за маниакално пресъздадената американска действителност в продължение на няколко десетилетия, като се започва от 50-те? Не. Големите пари са похарчени за компютърни ефекти, чрез които е постигнато подмладяването на Де Ниро с десетки години. Подобна технология беше използвана и в скорошния блокбъстър „Близнакът“, където Уил Смит се бие с по-млада клонирана версия на самия себе си.

Ефектът от изглаждането на бръчките по лицето на Де Ниро (а и по тялото, защото има и кадри от една сауна) наистина е поразителен, но действа и леко объркващо. За зрителя е трудно да забрави, че това, което гледа, наистина не е легендарния актьор в апогея на кариерата му, а изкуствено подмладена негова версия. Да, мимиките са същите, неподражаемият поглед, жестовете, гласът… Но усещането, че пред тебе е някакъв своеобразен аватар, а не истинският човек, остава и действа разконцентриращо.

Това ли е обаче бъдещето на киното, се питат сега всички? Възможно ли е новите технологии да удължат актьорския живот на незаменими легенди с още някое-друго десетилетие? И докъде ще стигне всичко това? Няма ли един ден да дочакаме съвсем нови филми с младия Марлон Брандо, с незабравимия Пол Нюман, с неустоимата Мерилин Монро? Да не решат да съживяват и Джеймс Дийн и Хийт Леджър? Има нещо парадоксално в това, че именно режисьор като Скорсезе, олицетворяващ класическите холивудски традиции, стана един от пионерите на толкова революционна промяна в най-масовото измежду всички изкуства.

А иначе, за самия филм – какво? Разгърнат в цели 209 минути,„Ирландецът“ наистина е едно от най-добрите произведения в жанра „гангстерска сага“. Както и един от най-задълбочените в психологически план филми на Скорсезе, без това нито за миг да го прави по-скучен и неатрактивен. Вече и с 5 номинации за „Златен глобус“, включително и за най-добра драма.

Дали Де Ниро заслужава поредния си „Оскар“ или най-малкото номинация за образа на килъра и личен бодигард на Джими Хофа Франк Шийрън? Със сигурност. Същото важи в не по-малка степен и за Ал Пачино (по-убедителен като Хофа от Джак Никълсън в онзи филм от 1992-а) и за Джо Пеши, който дори ги засенчва. Сценарий, диалог, монтаж, операторска работа, дизайн, музика… Всичко в „Ирландецът“ сякаш крещи за оскари. Можем само да си представяме колко въздействащ би бил и на киноекран. И все пак, нека го признаем – в този тотален киношедьовър има и нещо подмолно и “creepy”, както биха казали англичаните – нещо като стар приятел, който всеки момент би могъл да ти пусне куршум в тила…