За българина винаги ще има нещо по-лошо от това да е беден – да го карат да печели пари с труда си

Два свята – единият е излишен, както би възкликнал поетът: опашка пред бюро по труда и върволица от коли, тръгнали към гръцкото море.

Да се върнем за момент към лайтмотива на ковид-лято 2020: автоколоните към Гърция през уикенда. Телевизионните репортажи за колите, заредени с дини, щайги с (уж кофти и скъпи) български домати и нетърпеливи да си починат (интересно от какво) българи станаха като наша национална визитна картичка. Да, нашенецът е именно това – вечно жалващ се от безпаричие безгрижен тарикат, който обича да си угажда, не се изморява да пътува, но винаги намира сили и за няколко часа мазохизъм, стига да е в името на заветната крайна цел.

Нали не смятате, че тези в автоколоната в петък сутринта бяха съвестни служители работяги, които чинно са си пуснали един ден платен отпуск, за да си починат от изнурителен труд през последните дни? На фона на оплакванията, че има ръст на безработицата и че държавата не прави достатъчно, за да компенсира населението от ковид-кризата, керванът от хукнали към Егейско море почитатели на узото и динята (и двете – от багажника, да сме наясно) изглежда като някаква шега. Наистина ли това са измъчените от новата криза българи?

Знам какво ще каже някой – ама става въпрос за различни хора. Тези имат пари и право да пътуват, а едни други мизерстват, останали без препитание заради корона епидемията. Дали са различни или са същите е безпредметен спор. Според мен са същите, но нека да приемем и че са различни. Факт е, че наред с увеличения брой на безработните у нас непрекъснато расте и броят на свободни работни места, които никой не се натиска да заеме. За голяма част от българите (а, както се убедихме наскоро покрай бунтовете там – и американците) безработицата е съзнатален избор, който нерядко с гордост се предава от поколение на поколение. За нашенеца винаги ще има една по-голяма беда от безпаричието – необходимостта да печели пари с честен труд.

Тези дни на един аквапарк разговарях със сервитьора, който ме обслужваше – младеж на име Игор, дошъл за поредна година от Украйна да работи тук. Той е от Донецк – формално украинец, но всъщност етнически руснак. Старае се да си намира работа у нас почти целогодишно и казва, че е много щастлив тук. Доволен е от това, което получава за труда си. Първоначално е учил езика ни много усърдно – гледал и слушал телевизия, чел вестници, внимавал. Сега го владее отлично. Върши работата си със старанието на човек, който не би искал да я загуби и който знае колко по-неблагодарен може да е животът му другаде. Ако някой дежурен тукашен мрънкач се опита да му обясни колко сме зле, как нямаме никакъв туристически продукт и колко гадно е у нас, единствената причина това работливо момче да не му се изсмее, ще бъде доброто му възпитание…

Общувайки с хора като Игор се убеждавам за пореден път, че целият хленч срещу едно или друго нещо е просто въпрос на психика, на характер. Ако си от хората, свикнали да търсят причините за всичко, което им се случва, някъде извън себе си, няма как да си доволен от живота – където и да се намираш. Такъв човек даже и да отиде в някоя богата и развита държава, пак ще мърмори – първо, че там по-богатите от него са значително повече и че притежават неща, които той никога няма да може да си позволи. И второ – че го карат да работи, и то по начин, по който в България никой никога не го е заставял. Ще намери и куп други поводи да се оплаква. Само че никой няма да му търси мнението – нито във фейсбук, нито в избирателните секции.

Но не може да се каже, че само у нас виреят такива хора – те са навсякъде, този начин на мислене не е обусловен от някаква националност, етнически или политически фактори. Няма нужда да си набиваме излишни комплекси по въпроса. Но е вярно и че в България десетилетия наред подобно мислене е било не просто толерирано, а моделирано от обществения строй. Идеята, че от тебе нищо не зависи, че всичко е в ръцете на тези, които те управляват, и те по правило са по-глупави и недостойни от самия теб, е квинтесенция на ленинския тип социализъм, в който сме имали съдбата да живеем половин век. Затова и сега ковид-кризата стана чудесно оправдание за мнозина да размахват плашилото на безработицата и на „държавното безразличие“.

Колкото до тези, които се самохипнотизират да вярват, че с постоянния си критицизъм въртят напред колелото на прогреса – добре е да знаят, че всъщност е точно обратното. Колкото повече внушаваш на инертното, мързеливо, неинициативно и винаги оплакващо се стадо, че някой друг е виновен за положението, в което се намира, толкова повече отдалечаваш момента, в който нещо би могло да се промени. Докато на българина някой уж прогресивен интелектуалец упорито опитва да втълпи, че те са невинни, а едни лоши, алчни и корумпирани управляващи (няма значение от коя партия – те винаги са еднакви, просто защото произлизат от един и същ народ) са му узурпирали живота и нарочно го мачкат да си наляга пацалите, единственото, което той ще мечтае от цялото си сърце, е да се сменят нови и нови управници. Та белким накрая се появят такива, които не изискват нищо от него, а само са готови да му дават. Управляващи, които не крадат, не лъжат и не се скатават от работа, избрани от народ, който преобладаващо се скатава от работа и гледа нещо да открадне или поне да излъже – възможно ли е да има такова чудо? Нека всеки си отговори сам…

Керваните от неистово копнеещи за плаж безработни са едната страна на проблема. Другата са уж работещите, които открай време живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото реално заслужавам“. Не един и двама родни предприемачи неведнъж са казвали – нямам нищо против да плащам пет пъти по-високи надници, ако срещу тях получавам и пет пъти по-висока заработка. Така, както е във всяка развита западна страна – от онези, дето тук се дават за пример колко били щедри към гражданите си. Сигурен съм, че познавате по един такъв пример – за човек, който в една и съща професия в чужбина има многократно по-висока производителност от тази, която показва на родна земя. Тук просто е по-лесно да чакаш наготово и да търсиш другаде вината за мизерията си. На Запад никой не си и помисля да ти даде подобен шанс. Ако не бачкаш – ставай и си заминавай. Това го е проумял и работливият Игор от Донецк, докато търчи между чадърите и любезно предлага услугите си. По същото време хиляди българи чакаха на 15 километра от Кулата и пустосваха държавата си, че едва ли не нарочно се опитва да ги задържи тук, вместо да ги пусне към тюркоазените гръцки плажове…