Статуетките пак бяха разпределени соломоновски. Политическата коректност възтържествува, но не съвсем

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 30 април

В Холивуд за поредна година се тюхкат, че най-бляскавата им церемония (и един от емблематичните американски експорти и фактори за световния имидж на Щатите) имаше нисък рейтинг и че повечето зрители така и не дочакаха финала й. Впрочем, този път той беше необичаен – замислен уж като емоционален триумф и символ на новото време, но се оказа минорен и с класически „ретро“ привкус, белязан от неочакваната победа на отсъстващия ветеран Антъни Хопкинс.

Решението филмът на годината да не бъде обявен накрая, а епилогът да принадлежи на статуетката за мъжка роля, трябваше да отдаде почит на починалия на 43 от рак тъмнокож актьор Чадуик Боузман („Черната пантера“). Той бе смятан за фаворит заради емоционалната си игра във филма „Ма Рейни: Майката на блуса“. Тук няма да засягаме темата дали ако беше все още жив и здрав, мир на праха му, и ги нямаше „новите времена“, той щеше да попадне сред петимата финалисти. Приемаме, че предсмъртната му изява е на нивото на отличени негови колеги като Дензъл Уошингтън, Джейми Фокс или Морган Фрийман.

Освен поклон пред паметта на Боузман, евентуалното му награждаване и реч на съпругата му щеше да символизира новите „политкоректни“ оскари. От тази година Киноакадемията е въвела специални квоти за номинациите – необходимо е сред финалистите да присъстват филми и личности от всички раси и сексуални ориентации.

Това решение само по себе си е толкова абсурдно и нямащо нищо общо с киноизкуството и художествените критерии, че само показва притеснителните тенденции на развитие в днешното американско и въобще западно общество. Както е тръгнало, следващата стъпка в тази посока е единият финалист за световната титла по шахмат задължително да трябва да е тъмнокож, или пък жена, или пък човек с нестандартна ориентация. Просто няма как Холивуд да се въвлича все повече в дебрите на криворазбраната либерална политкоректност и да не търпи щети откъм брой зрители на филмите си, както и откъм тв аудитория на най-престижната си церемония.

И друг път е ставало дума, че при номинациите членовете на киноакадемията спазват налаганите нови правила и квоти, но при гласуването за победители нерядко се „бунтуват“ и гласуват напук. Така се стигна до антикулминацията от миналата неделна нощ, когато вместо на Чадуик Боузман, оскарът за главна мъжка роля беше отреден на отсъстващия (и вероятно сладко спящ в дома си в Уелс) Антъни Хопкинс, който играе болен от деменция в „Бащата“. В защита на киноакадемията и продуцентите на шоуто можем да кажем само това, че очевидно тайната на вота наистина е ненакърнима. Ако знаеха, че 83-годишният ветеран ще бъде предпочетен от гласувалата холивудска гилдия вместо покойника, отличен от много други гилдии и институции, щяха да предвидят друг финал на гала-вечерта.

Самата тя, ръководена от ас в режисурата като Стивън Содърбърг („Ерин Брокович“, „Бандата на Оушън“, „Заразяване“), беше заснета по-различно и приличаше на филм, ситуиран в ефектно декорираната централна жп гара на Лос Анжелис. Зад това леко снобско, но иначе оригинално и стилно решение, стои и тривиална причина: ако се представя като официална церемония, подобно шоу би трябвало да включва изцяло маскирани участници съгласно действащите ковид-правила в Щатите. Дори самият им президент Джо Байдън се появява на публични места със старателно покрита уста и нос. Но маскирано като кино-спектакъл, с „участващи в него“ актьори и статисти, шоуто ловко заобиколи забраната и се проведе без предпазни средства.

Големият победител на 93-ата церемония – „Земя на номади“ (филм на годината, режисура на Клоуи Жао и най-добра женска роля на Франсис Макдорманд) ще остане в историята като лентата с най-нисък боксофис приход (2.5 милиона долара), печелила престижната статуетка. Това обаче не омаловажава качествата му. Освен че е заснет красиво и с уникално актьорско присъствие, „Земя на номади“ прави и безпощадна дисекция на обществото, каквото го познаваме, както и отправя визионерски послания за бъдещето му. Хората все повече ще предпочитат уединението пред социалните контакти, а отношенията им с държавата ще стават все по-хладни и символични. Обобщено казано, „Земя на номади“ би бил достоен победител и в предишни сезони. Същото не може да се каже за доста от другите наградени, където конюнктурата на „новото време“ бе решаващ фактор.

Колкото до нашето момиче – Мария Бакалова – тя наистина е прекрасен посланик на България, но ние тук надали някога ще осъзнаем напълно какъв подарък ни е поднесла през турбулентната 2020-а година с участието си в иначе противоречивата комедия „Борат 2“. Облечена в безупречна рокля на „Луи Вюитон“, лъчезарна, смирена, но и с достолепие, тя беше една от най-коментираните личности на червения килим. Споровете у нас и по света доколко заслужаваше „Оскар“ за ролята си са безпредметни. Дали е „играела себе си“ или не, дали е имала късмет, че филмът излезе точно през въпросната година, дали образът й е принизяване на жената или не – също. Историята на тези награди помни и други носителки на тази статуетка (Мира Сорвино, Дженифър Тили, Мелиса Лио, Пенелопе Крус), които просто „играеха себе си“ в образи, които не са непременно някакъв житейски еталон, или не са имали кой знае каква конкуренция (а тази година в категорията бяха Глен Клоуз и Оливия Колман!) но това не им попречи да триумфират и да бъдат уважавани за това и до днес. Но понеже ние в България винаги много знаем и от всичко разбираме, избухналата грозна свада около успеха на Мария в българската артистична гилдия е най-краткото обяснение защо не заслужаваме да имаме международни успехи. И защо повечето членове на тази гилдия са осъдени на вечна мизерия, пренебрежение и дори презрение.

93-ите „ковид-Оскари“ ще останат в историята като необичайна церемония, преминала без песни от сцената и с много малко хумор, в която статуетките бяха разпределени соломоновски и сравнително равномерно между основните фаворити и човешки раси. Политическата коректност триумфира, но не и зрителският рейтинг. А великият Антъни Хопкинс се превърна в неволно олицетворение на протеста срещу новите правила.