Не бих казал, че го очаквах – надявах се да ми хареса и да се изтрие споменът от предишното разочарование от талантлив режисьор като Денис Вилньов, а именно Blade Runner 2049 от 2017-а. Но екранизацията по обичаната от sci-fi феновете сага на Франк Хърбърт, макар и визуално съвършена и въздействаща върху сетивата, е твърде елементарна – и като сюжет, и като послания, и като драматургия.

Може би не е и трябвало да се очаква друго от адаптация на роман, писан преди близо 60 години – днес времената са други, очакваме разказваните истории да са много по-нюансирани и с по-оригинални обрати. Но нали затова има скъпоплатени сценаристи, сред които тук е и самият режисьор? Ако синът на Франк Хърбърт Брайън, който е съпродуцент, е наложил вето върху опитите да се направи модерен, многопластов и по-смислен филм, тогава този проект просто не е трябвало да получава зелена светлина.

Да похарчиш 165 милиона долара, само за да демонстрираш нещо като „упражнение по стил“, похабявайки таланта на актьори като Оскар Айзък, Джош Бролин, Хавиер Бардем, Джейсън Момоа, Шарлот Рамплинг, Зендая, и Стелан Скарсгард (в нелепо карикатурния образ на Барона) си е направо грехота. Космическа опера с толкова схематичен сюжет и клиширани образи би могла да стои адекватно през 2021 година само ако е с много по-добър диалог, по-дълбоки идеи и послания или поне осезаема доза хумор ала Star Wars или The Avengers. Нищо от това тук не е налице.

Да, визията е страхотна – ефекти, звук, декори, стайлинг. Гениалният Ханс Цимер отново е надминал себе си в музиката. И дотук. Всичко останало – от статичното присъствие на Тимъти Шаламе (младежът, който се отрече от Уди Алън, за да не го отлъчат от Холивуд) през операторската работа („бой на негри в тъмна нощ“) до бутафорните батални сцени и „антиклимаксичната“ развръзка е разочарование с епични пропорции. Високият рейтинг на IMDB вероятно се дължи на същия феномен, поради който и Blade Runner 2049 имаше положителни оценки – феновете на фантастиката и на тези екосистеми си се кефят на видяното, а е и някак си снобско и престижно да се възхищаваш на опитите на Денис Вилньов в жанра. Аз лично повече от 5/10 не мога да дам и трудно някой ще ме убеди да гледам следващата част на „Дюн“, защото се задава и такава.

„Тенет“ на Кристофър Нолан от това лято беше красноречив пример защо на талантливи режисьори не бива да се дава прекалено голяма творческа свобода и неограничен бюджет. „Дюн“ е още по-неубедително и още по-излишно прахосничество на пари. Както се казва, гледайте го на своя отговорност.