Филмът за банкера Атанас Буров излезе отново на екран, успоредно с поредния скандал в българското кино

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 21 януари

Почти две години след първата си премиера един от интригуващите нови български филми – „Останалото е пепел“ – тръгна отново по кината. Първата му поява в салоните съвпадна с началото на ковид-пандемията и локдауните от пролетта на 2020-а. Сега лентата, сред чиито главни герои е банкерът Атанас Буров, търси нов път към зрителите, а втората й премиера съвпада с поредния скандал в българската кинематография.

Горчива ирония е, че думите на легендарния финансист, дипломат и политик от Народната партия (1875-1954) относно българския овчедушен характер важат сякаш с двойно по-голяма сила в наши дни, когато уж сме свободна държава и сме далеч от националната катастрофа, в навечерието на която се развива действието във филма. Миналата седмица духовете в кинаджийските и киноманските среди бяха разбунени от поредното решение на оценъчна комисия от Националния филмов център, според която проектът за екранизация на романа „Чамкория“ не притежава достатъчно творчески и търговски потенциал, за да получи държавно финансиране.

Книгата на Милен Русков от 2017-а (автор и на шедьовъра „Възвишение“, 2011) е една от най-силните и проникновени творби от последните години, разкриващи в дълбочина както детайли за българската политика, така и за българската душа и народопсихология. Написана е толкова кинематографично, че човек буквално на всяка страница си представя какъв чудесен филм или сериал би могло да се получи от него. Режисьорът Виктор Божинов пък е заснел „Голата истина за група Жигули“ – един от най-успешните ни филми от последните години, и, по-важното, „Възвишение“ – не само още по-касов, но и фундаментален филм за най-новото българско кино, който хвърля хем комерсиален, хем достатъчно смел и нестандартен поглед към епохата на освободителните ни борби. Снимал е и най-харесвания български сериал – „Под прикритие“. Затова решението на комисията от НФЦ, според което „Чамкория“ не получава достатъчно точки за финансиране, намирисва отдалеч на задкулисни машинации и дори кинаджийска мафия, действаща на принципа „аз на тебе, ти на мене“. Двама режисьори, снимали досега телевизионни халтури или кинофилми, които никой не е гледал, са поставили умишлено занижени оценки за потенциала на „Чамкория“, за да може други, явно по-близки до сърцето и джобовете им проекти, да се домогнат до снимачен бюджет от държавата. Миризмата на гнило, която се носи откъм НФЦ, вече е непоносима. Тази институция, в която все по-очевадно виреят субективизъм, меркантилност и най-обикновена балканска завист, се нуждае от трайно прочистване и дезинфекция. Какво ли би коментирал човек като Атанас Буров тези дни? Сигурно би метнал някоя звучна попържня, дръпвайки от пурата и отпивайки от уискито си…

Колкото до филма „Останалото е пепел“, той определено заслужава зрителското внимание, макар и далеч да не е без недостатъци. Поне в дадения случай държавното финансиране не е отишло на вятъра, както всяка година се случва с по няколко безсмислени заглавия, фаворизирани по шуробаджанашки принцип.

Епохата – размирното и драматично късно лято на 1944-а – е пресъздадена старателно и в детайли – екстериорни и интериорни локации и костюми. Показани са дори разрушенията, нанесени върху София от американските бомбардировки. Асен Блатечки, който съвсем по холивудски образец е наддал 15 килограма, за да влезе в кожата на мастития банкер, изгражда нюансиран, противоречив, но и визионерски образ на родолюбеца Буров. Състаряването с 20 години не изглежда особено правдоподобно (49-годишен актьор играе 69-годишен банкер), но присъствието му е харизматично и психологически убедително.

„Останалото е пепел“ реално е филм не за Атанас Буров, а просто СЪС Атанас Буров. В основата му е въображаема любовна история между американски репортер и секретарка на банкера. Типично по холивудски тя е движещата сила на фабулата, а покрай нея са разкрити важни исторически моменти, както и характерната за банкера цинична мъдрост. Сценарият на Александър Томов е стегнат, без излишни отклонения и пресилена дидактика. Филмът на режисьора Георги Костов (познат преди това и с невероятната халтура „Опърничавите“, която може би иска да бъде изтрита от филмографията му) успява да държи зрителското внимание и постига внушенията си сравнително ненантрапчиво. Музиката е много въздействаща, а операторската работа е на прилично ниво. Очевидно прицелен в по-масова и непретенциозна публика, историята би постигнала по-големи успехи след появата си на малкия екран, но и в киносалоните далеч не стои толкова срамно и неуместно, колкото мнозина биха заподозрели. Сред плюсовете на филма е и една от последните роли на вече покойния британски актьор Бен Крос (като репортера десетилетия по-късно), който с обаянието си обвива историята в емоционалната повествователна рамка.

Проблемите на „Останалото е пепел“ са най-вече в бутафорните бойни сцени в началото и в края, както и в недотам убедителното присъствие на Диляна Попова в главната женска роля. Макар и все така ослепителна и харизматична, тя трудно се вписва в образа на секретарка от 40-те години, признателна на своя шеф, ментор и любовник. Излъчването на съвременна градска мацка и манекенка е в пълно противоречие на образа й и можем само да си представяме колко по-убедително щеше да стои на нейно място някоя по-доказана млада актриса.

Въпреки всичко това, „Останалото е пепел“ е интригуващо и поучително кинозаглавие и е добър пример за това в какъв тип проекти трябва да отива държавното финансиране. Това не е типично фестивално или „арт“ заглавие, а по-скоро масов филм, но в никакъв случай евтин комерс или халтура. Поддържайки интригата с емоционални похвати, той успява да постигне внушенията си и подтиква към размисъл. Филм за българската съдба и обреченост, за овчедушието, с което от столетия сме свикнали, и което сме готови да приемаме едва ли не за национална добродетел.

Банкерът Буров е бил рядък антипод на всичко това и е заплатил за своя индивидуализъм и патриотизъм, прекарвайки по затвори последното десетилетие от живота си. Но някои негови думи пророчески отекват и в съвремието ни, а безумията в Националния филмов център са красноречиво доказателство колко прав е бил, иронизирайки дребните душици около себе си.