Бесовете на „тоталната защита“

на

Колко още животи да бъдат пожертвани, преди Киев да загуби нещо, което никога не е било изцяло негово? Кой има полза от превъоръжаването на съсипана Украйна, която провежда трета вълна мобилизация? И още много въпроси, които сякаш не е прилично да се задават

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 15 април

„Нашата военна доктрина, гласувана от парламента, се ръководи от принципа на „тоталната защита“. Така съветникът на украинския президент Алексей Арестович отговорил на писмен въпрос от в. „Вашингтон пост“ възможно ли е цивилните жертви в страната му да са заради военни обекти, скрити край жилищни сгради.

В публикацията си от края на март влиятелният американски вестник, който не може да бъде упрекнат в проруски симпатии, цитира международни наблюдатели. Според един от тях – Ричард Уиър, терминът „военни престъпления“ не може да покрива смъртните случаи сред цивилно население, ако то е използвано като „жив щит“ във войната. Но в страната, където още в началото на агресията бяха раздадени десетки хиляди автомати на всеки, който пожелае такъв, и населението беше обучавано да прави „коктейли Молотов“ (наричани там „Бандера смути“), вече никой не брои и обявява жертвите. Всеки ден загиват десетки, дори стотици украински войници, както и много цивилни. В момента тече трета вълна на мобилизация. Приет е закон, който предвижда до 10 години затвор за всеки мъж в годна за военна служба възраст, който понечи да напусне страната. До момента по границите са заловени няколко хиляди дезертьори, опитали да се спасят от военните действия. Много от тях са загинали от студ, опитвайки се да пресекат границата в карпатските райони…

Ако ситуацията в Украйна наистина е ужасяваща, позицията на киевското правителство войната да се води до пълна победа и изпращането на нови и нови оръжия от всякакъв вид в страната, все повече прилича на безумие. На преговорите се поставят условия, за които предварително е ясно, че няма как да бъдат приети от руския агресор. Москва дефакто контролира цялата източна и южна част на Украйна и дори преструктурира тамошната икономика върху свои финансови релси. Междувременно се снимат зловещи клипове като онзи, в който украинска актриса реже със сърп главата на руснак и сипе заклинания. Азовски командири (гвардейците от едноименния нацистки батальон, създаден през 2014-а – б.а.) правят изявления от бункера си в мариуполския завод, че никой от президентството не им вдига телефона вече втора седмица и не предприема опит за освобождаването им от обсадата. А с тях в укритията са не само азовци, но и други войници и чуждестранни доброволци, повярвали на пропагандата им. Всички те очевидно вече са пожертвани. Киев може би няма интерес да останат живи и после да задават неудобни въпроси…

Зеленски в кадър от поредната си фотосесия. Той ще води войната до пълна победа.

Здравият разум не може да определи другояче, освен като фанатизъм незачитането на стойността на човешките животи и готовността да бъдат понесени още незнайно колко жертви – независимо дали с пагон или напълно невинни граждани. Всеки, който е приел тази война като вече случила се даденост, а не разсъждава в пожелателни парадигми от типа „ако Путин не беше такъв агресор“, си задава най-елементарния въпрос – в името на какво е всичко това? Какъв е залогът Зеленски и обкръжението му така фанатично да не са склонни на компромис, който би спасил живота на хиляди хора, повечето от които напълно невинни?

Така стигаме до отговора Донбас. Източната територия на областите Луганск и Донецк, които поискаха независимост от Киев и бяха признати от Путин за отделни държави два дни преди началото на тази война.

Всеки, който пожелае да потърси поне малко обективни данни (за щастие, в информационния век не всичко подлежи на цензура и проблемът с осведомяването не може да бъде решен с централно брюкселско спиране на канали като RT), може бързо да се убеди, че в почти нито един аспект регионът на Донбас никога не е бил сходен със Западна Украйна, чиято идеология и идентичност през последното десетилетие се насажда върху цялата територия на страната. Още през 2010-а тогавашният вътрешен министър Юрий Луценко, един от най-близките хора на „премиерката на оранжевата революция“ Юлия Тимошенко, заявява: „Този уикенд бях в Западна Украйна – Тернопол, Лвов, Луцк, Ровно. Общувах с обикновените хора, влизах в книжарници. Навсякъде усетих напрежение и ми задаваха въпроси – „не е ли крайно време страната да бъде разделена“? Ясно е, че или трябва да се помирим с Изтока, или да се разделим. За тези неща един политик не е прието да говори, но сред хората това е основна тема“.

Четири години по-късно, вече след майданския преврат, пред същия гореспоменат „Вашингтон пост“ един от профсъюзните водачи на западния център Лвов – Андрий Соколов – казва дословно: „Никога не бих приел, че Украйна ще стане част от Европа, ако задържим Донбас. Това е един депресиран съветски регион. Ако можеше по цивилизован начин да се отървем от него, бих подкрепил това“.

Но даже вече и зомбираните от едностранчива пропаганда българи започват да прозират какво се е случвало в Донбас от 2014-а насам и защо фанатизираното киевско управление не желае да загуби тази територия така, както загуби рускоезичния Крим.

През цялото време, даже и в исторически план, жителите на Донбас са гледали на себе си като на руснаци. По времето на двете световни войни тамошното население подкрепя болшевиките, а после и Съветската армия (за разлика от западните украинци от Галиция, сформирали СС-дивизия в помощ на Хитлер). Паметниците на герои в Донбас са коренно различни от тези в Лвов, където славят нацисткия главорез Степан Бандера. Цялата тамошна промишленост, с която доскоро Украйна се гордееше, е развита или от императорска Русия, или от СССР. За източното население годините на демокрацията и проевропейските стремежи на Киев просто не са донесли нищо добро, никакъв прогрес. Там хората говорят на руски и никога не са приемали с охота натрапването на украинския като единствен официален език. Религията им е източноправославна, московска, а не униатска или католическа, както е в Западна Украйна. На всички избори в Донбас фаворити са били проруски, а не прозападни кандидати. След анексирането на Крим от Москва, допитвания в региона показваха, че 67 на сто от хората подкрепят някакъв вид съюз с Русия или самостоятелно федеративно управление.

Допреди 2014-а Киев не изискваше кой знае какво от тези хора и те нямаха нищо против да бъдат оставени на мира. През последните осем години обаче това драстично се е променило и теориите, че това е станало само заради давлението на Путин и Москва, е просто несериозно. Още с първите бомби върху граждански обекти в Луганск през 2014-а, изпратени от украинската армия, местните хора са наясно: онези там не са наши, ние не сме „свои“ с тях. Самият тогавашен президент Петро Порошенко директно заяви, че ще ги навре в бомбоубежищата и няма да могат да мръднат оттам, докато не се примирят с новата киевска власт…

Днес Донбас е бледа сянка на някогашното си индустриално величие. Въглищното находище там е четвъртото по големина в Европа и има залежи от 10 милиарда тона, макар и качеството им да не е от най-високото. В района на Донецк, който заема едва 5 процента от украинската територия, живее 10 процента от населението, но доскоро то произвеждаше 20 на сто от брутния вътрешен продукт и около една четвърт от износа. Основна част от производството беше насочено към Русия и към нейния военно-промишлен комплекс.

Казано обобщено – здравият разум и фактите отдавна са отделили Донбас от Киев и Лвов. Една федеративна Украйна, към каквато Москва призоваваше от години, зачитаща правата на различните етноси и култури, щеше да живее в мир, а не в разрухата на днешната война. Но се намериха достатъчно интереси, които не пожелаха това да се случи – включително и заради залежите от шистов газ в района на Донецк и Харков, към които имат амбиции както западни концерни като „Шел“, така и „Газпром“. За САЩ Украйна винаги е била ценна в сегашния си вид – „единна“, фанатизирано антируска, методично милитаризирана, но поставена на колене от западните си покровители. Никой от техните защитници, каквито лапат НПО-заплати и у нас, обаче не може да обясни как така при близо десетилетие прозападно, демократично и категорично не-путинско управление, страна с такива ресурси и възможности не можа да отлепи от последното място в Европа по БВП на глава от населението… Над корумпираната, компрадорска Украйна са дори Албания, Косово, Молдова, Грузия и Босна и Херцеговина, а Беларус на путиновата подлога Лукашенко е далеч напред.

Въобще, въпросите пред „тоталната защита“ на Киев са много. Но ключовият от тях си остава – има ли нещо по-ценно от човешките животи? Нима може да съществува толкова безценна територия, пък макар и населена с назадничави „руснаци“, заради която да бъдат принесени в жертва толкова украински патриоти? Нека онези, които продължават да оправдават фанатизма на Зеленски и си слагат синьо-жълти знаменца под снимките, си отговорят сами.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s