Какъвто и да е резултатът от вота този уикенд, някои предстоящи събития в българската политика са неизбежни – да синтезираме кои са те

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 30 септември

Вероятността след парламентарните избори от този уикенд да има силно изненадани от резултата им – „измамени камилчета“, както казва народът – е по-голяма от тази всичко да се развие по план и изцяло според предварителните прогнози на социолозите. Развоят тепърва ще подлежи на анализи, но нека още преди вота да преговорим кои са неизбежните неща, които предстоят да се случват в българската политика в близките седмици и месеци. По-добре е да няма излишни очаквания и разочарования в следващите дни.

Сигурен факт номер едно:

Брюксел и Вашингтон ще настояват да се състави правителство на всяка цена – и то „евроатлантическо“. Кабинет, който няма да отстъпва от линията на последния, оглавяван от Кирил Петков – твърдо подкрепящ санкциите против Русия, бойкота на нейния газ, подпомагането (през трети страни) на Украйна с оръжие и боеприпаси и готов още повече да задълбочава сътрудничеството с НАТО (присъствие на чуждестранни военни части в Източна България, въоръжаване с натовска техника и т.н.). Натискът за сформиране на правителство, което може да бъде кръстено всякак – антикризисно, евроатлантическо, експертно, преходно – ще бъде много силен.

Вероятността от ГЕРБ вече да са дали обещание пред Брюксел и Вашингтон – да опитат да съставят такъв кабинет е огромна. Остава да бъде намерена формулата, под която към него да се присъединят формации, които проведоха цялата си кампания основно под рупора на анти-ГЕРБ реториката.

Паметта на българския избирател е къса, а чувството за принципност, съвест и последователност също не е водещо. Никой не бива да има съмнения, че при правилно подаден „сигнал отгоре“ жълтопаветната и либерална маса ще преглътне с охота една доскоро немислима коалиция с хората на Борисов. Достатъчно е да се извади от ръкава външнополитическият фактор, който доскоро беше умишлено заглушаван като второстепенен, тъй като не спомагаше да се сплотява ядрото от най-надъхани симпатизанти. По-важно преди изборите беше да се посочва вътрешният враг, отколкото да се набляга на нуждата от отпор срещу „руския агресор“. Но сега подсказването на формула за евентуална коалиция няма изобщо да го бавят – още докато трае броенето на бюлетините ще започнат намеци или по-сериозни изявления в тази посока.

Сигурен факт номер две:

чисто тактически, влизането във властта може да е изгодно за повече от 1-2 партии и коалиции, но чисто стратегически ще бъде голям риск за всяка от тях, с оглед на задаващата се кризисна зима. В ГЕРБ не са толкова глупави да не искат да изчакат още няколко месеца – докато много по-широки електорални маси не нададат истински вой и не започнат да ги молят на колене да се върнат на „Дондуков“ 1. Въпросът е дали този стратегически техен интерес няма да отстъпи пред евроатлантическия. Напълно възможно (и вероятно) е, в името на националния консенсус и мобилизация за предстоящите тежки месеци, хората на Борисов да направят пред Брюксел компромис, срещу който да очакват трайна подкрепа в стратегически план – при следващи избори догодина и по-нататък.

„Продължаваме промяната“ изглеждат по-глупави, но не чак дотолкова, че и те да не осъзнават какво ще означава присъствие във властта тази есен и тази зима. При тях обаче чисто стратегически, дългосрочни интереси сякаш напълно липсват. „Харвардците“ просто нямат какво да губят – за тях участие в нов кабинет е повече от желана перспектива, стига да бъдат убедени от американските си покровители в това. А те ще бъдат. Избирателите им, бъдете сигурни – също.

В „Демократична България“ – при цялата им капсулираност и лимитираност на електоралната база, обратно – стратегическото мислене има превес над тактиката. За тази формация участието в изпълнителната власт и носенето на отговорност никога не са били самоцел – тя се чувства перфектно в ролята на коректив, на „незаобиколим фактор“, с когото властта е добре да се съобразява, но който си запазва правото да критикува от дистанция и да заобикаля негативите от взимането на трудни решения или просто от едно нерешително управление. Важното е да са там, да си получават грантовете и да се къпят в умнокрасива любов. Христо Иванов и сие доста по-неохотно биха се включили в един диктуван от Брюксел „експертен кабинет“ – по-скоро биха го подкрепили задкулисно, чрез някаква лицемерна парламентарна хитрост, или биха пуснали някой-друг свой министър „в качеството му на специалист“, което да им даде формален повод да подкрепят, уж с неохота, един нов кабинет.

Следвайки логиката за трудните предстоящи месеци, но необходимостта някой да носи отговорност, формации като БСП, ДПС, „Български възход“ и „Има такъв народ“ на свой ред биха могли ако не да поддържат, то поне да не осуетяват създаването на правителство. За тях също няма да е проблем да обяснят това на избирателите си и просто да чакат по-добри времена напролет. Тези четири партии само могат да спечелят, ако сега не участват пряко във властта, но си запазят ореола на националноотговорни системни партии, които не биха искали есенно-зимната криза да се управлява от служебен кабинет с ограничени пълномощия и при липсващ парламент, в който иначе биха могли да пропагандират своите послания.

„Възраждане“, разбира се, няма интерес да подкрепя никакво правителство, дори и пасивно, камо ли да участва в такова, ако няма доминираща роля в парламента. Костадин Костадинов е наясно, че неговият рейтинг тепърва ще продължи да расте, независимо дали управлява служебен премиер или редовен такъв, както и да се казва той. За „Възраждане“ едни избори догодина ще са решаващи – това ще е или моментът, в който те ще могат да оглавят една управляваща коалиция, или ще се види, че са несъстоятелна алтернатива и електоратът ще търси нови месии в патриотичната ниша, противопоставяща се на евроатлантическия слугинаж.

Сигурен факт номер три:

Чакат ни наистина тежки месеци и пропагандната подготовка за това е в ход. Просто се изчаква драмата да бъде прехвърлена върху нечия друга глава, а не върху тези на Кирчо и Асен, които са ако не единствените, то поне главните виновници за нея.

Дори и проблемът с газа, парното и тока да изглежда разрешим за малка страна като нашата (чрез дотации за семействата и предприятията), Брюксел няма да допусне ние да „минем метър“ и да останем встрани от общоевропейската мизерия и спестовност на ресурси. Просто няма как. Ще ни натискат да спестяваме ток, газ и нефт и ще ни плашат със спиране на фондове, ако не го правим. Как ще бъдат прилагани на практика рестрикциите – това е друг въпрос.

Страната ни може да продължи да взима заеми (благодарение на все още доброто ни кредитно състояние, завещано от „лошия ГЕРБ и лошите патриоти“), но това няма да остане безнаказано в икономическо отношение. Продължаващата инфлация за целия Евросъюз, която у нас е и поне с 50 процента по-висока, ще е най-малкият бич, с който ще трябва да се примирим. Ако тази зима нямаме режим на тока или принудително затваряне на малки и средни бизнеси заради кризата, ще е истинско чудо. Но не бива да забравяме и емигрантския натиск, който ще става все по-силен, както и риска от рязък скок на безработицата и срив на социалното подпомагане…

Българинът е свикнал лесно да прехвърля всеки свой проблем върху управляващите и бързо да търси разрешаването му чрез избори. Колкото и силен да е външнополитическият фундамент (и натиск) на един антикризисен нов кабинет, той ще бъде подложен на огромно вътрешно напрежение. С такова Борисов някак си успяваше да се справя в продължение на десетилетие, но е трудно да се съзре алтернативна на него фигура, способна да накара хората да стискат зъби за едно в името на друго. Едно е сигурно – Асен Василев и Кирил Петков не са такива фигури, а още по-малко Корнелия Нинова или Христо Иванов.

Президентът Радев не прилича на човек, който бяга от отговорност, но една от причините за тази негова смелост е липсата на какъвто и да било шанс отговорността да бъде стоварена изцяло върху неговия гръб. Той си знае, че от него не се очаква много и няма как да се очаква. Вероятността България да стане президентска република може и да започне да нараства, но това няма да стане в рамките на неговия втори мандат. Шансът на генерала-пилот да влезе в историята като спасител на нацията просто е вече отминал.

Доколко такъв стои пред другия генерал в политиката – Стефан Янев? Не е изключен изобщо, но засега изглежда малко възможен. По-скоро има вероятност отново генерал Борисов да започне да се среща с „башбаканина“ Ердоган, да подарява кучета на Путин и да се прегръща братски с Виктор Орбан и покровителствено с Урсула фон дер Лайен, отколкото нацията да го замени с по-компромисна и консенсусна фигура като тази на генерал Янев. А за генерал Атанасов да не говорим…

Сигурен факт номер четири:

следващите избори ще са ако не в края на тази година или началото на 2023-а, то най-късно напролет. Повечето партии и политици са вторачени в този хоризонт, а не в по-близкия. По-близкият хоризонт касае най-вече нас, електората. Предстоят месеци, през които много симпатии ще рухнат и ще се променят. Измамените камилчета ще стават все повече и повече.